"Да, човек е смъртен, но това не е най-лошото. Лошо е, че понякога той е внезапно смъртен!"

Не са ли те като листата? Нима ги няма всякакви – зелени, жълти, червени, кафяви… Не могат ли и те да бъдат на точки, с дупки, смачкани, изсъхнали… Или пък добре оформени, някак стройни и напети. И най-силните от тях не се предават, остават винаги последни, борят се докрай. А онези, другите, едно по едно издават последния си стон и се откъсват, една по една някак омаломощени напускат ни и се строполяват безшумно на земята, трагично или не чак толкова, драматично или никак дори. И покриват с една лека носталгична пелена хладната земя, докъдето ти видят очите, ееей чак до там.

Така са и мислите – най-борбените остават плътно прилепнали към клона, изглеждат сякаш кацнали с намерението да останат там завинаги. Но не трябва ли ние да избираме кои от тях да задържим до себе си?

Може би ние трябва да бъдем дървото, вече уморено от тая тежест, което честичко се моли на вятъра да му помогне да изхвърли емоционалниябоклук, насъбрал се там още от пролетта.

Независимо колко са борбени и издръжливи, може би някои от тези листа са твърде пожълтели или дори вече прекалено изсъхнали, за да ги използваме. Толкова много от тях са ни напълно ненужни – било то негативните, мрачни, притеснителни, депресиращи или пък повтарящите се, натрапчиви, компулсивни…

В модерния ни забързан, хаотичен и на моменти задъхващ се свят различните хора намират свой собствен начин да запращат разноцветната си колекция от непотребни вече листа под краката си.

Няма значение дали ще откъснем сами тези листа, или ще помолим вятъра за помощ, нека само да бъдат извън ума ни и в краката ни.

Всичко живее за определено време. Това му е и най-хубавото и най-лошото. Как се справяме с отиващите си части от нас и живота ни, определя онова, което остава от нас. Щом природата го прави, значи е най-естественото нещо да се научим да се освобождаваме от мъртвото в себе си.

Затова точно сега – усмихни се, засмей се шумно, изпсувай, прегърни някой готин човек, изяж един шоколад, гаврътни една ракия, изпей нещо фалшиво, разплачи се от щастие, ако трябва…

"Всичко ще бъде наред, на това се крепи светът", както пише Михаил Булгаков в "Майстора и Маргарита".

Кои листа избираш да стъпчеш? И как?

Не оставяй есента да те превърне в един от онези тъжни хора,които се страхуват, че никога няма да бъдат по-щастливи