Изчанчената свобода в нощния влак

Нощният влак от София до Бургас в дадени моменти е малък град на абсолютната свобода, напоеното с мастика оскотяване и незавидното съществуване на изтерзания пролетариат. Неговите жители са тази част от българското човечество, която временно или трайно води недостойно съществуване, тоест не пътува по нормално време с личния си автомобил или поне с рейс, а е навряна във вечно миришещите на урина купета на държавните железници. Най-незавидно дегенираралата част от тях всъщност предпочитат седемчасовия ад.

Екзалтирани ученици и студенти, залитащи бивши пандизчии, странно сресани особняци, мълчаливи от-баба-до-правнуче цигански семейства, сърдити дядовци и хора на държавна работа, които много искат да спят,  две ченгета и няколко вечно забързани кондуктори обитават шест или седем вагона първа и втора класа. Спалните са незасегната територия, но за тях се доплащат средства за повече от едно шише ракия.  

Ключово е да се разбере, че почиващата част от населението на нощния влак не започва почивката си, когато си разпъне палатката на Карадере или се настани в квартира за десет лева на вечер някъде из туристическите кошери. Изживяването започва във влака.

Тези, които са по работа, спят. Тези, които смятат да пият по цяла нощ на морето или в гората, пият цяла нощ във влака. Тези, които смятат да пият и спят, пият и спят. Тези, които смятат да пушат хероин, пушат хероин.

Макар че всичко е блед остатък. В добрите стари времена на преходния анархоанимализъм в нощните композиции до морето имаше много на брой купета-кръчми със споделено ядене и пиене, по-малко купета-дискотеки, купета-публични домове, купета-кофишопове,  купета-казина, купета-футболни трибуни, купета за хора на всевъзможни опиати и стимуланти и прочие. Всичко, гарнирано с доста случаен кютек.  

Преломната култивация на този социален пейзаж на абстрактния импресионизъм сякаш дойде с онзи пожар и последвалата невъзможност да пушиш спокойно по коридорите. Някаква неосъзнавана докрай социална спойка изчезна наред с магията на ранния поп-фолк, ВИГ Хиподил, градинската марихуана, боят и ебането заради случаен поглед.

Не че в момента някой пречи на две момчета от София и четири от Враца, набор на Виденовата зима и споменатите стари времена, заредени с по две двулитрови бири на човек, да се запознаят случайно на гара Подуене и да заселят споделено купе в първи вагон, през три от мини районното на двете ченгета, и да започнат чалга маратон по пиене, крещене, амфетамини и събиране на случайни самотни момичета. Но дори и такава група, олицетворение на свободата в нощния влак, вече е една идея по-съобразителна и склонна да се кротне след забележка на кондукторката.

Последната вече смело е арестувала един незавидно пиян, средно възрастен типаж, с осанка на изнасилвач по подлези, защото пак го е видяла да си пали цигара. Предава го на униформените, които са сърдити, че ги е разбудила, и го изхвърлят в Пловдив от Вавилонската кула на релси.

След 3 сутринта почти не се чува странно крещене или дори по-силен смях. Даже сърдитият пролетариат ще успее да поспи.

Сега. Можеш ли да имаш наглостта да наричаш този ваканционен кошмар на лепило „изгубена свобода”? На кой точно извратен маргинализиран мазохист, „левскар и гербаджия” ще му липсва това? Няма ли да дойде най-накрая приватизацията на Пътнически превози, за да трансформира докрай този средновековен карнавал в по-евтин самолет до морето за европроектираната средна класа от консуматори? Спокойно място за разговор кой е предпочитаният ти път за работа или колко са нагли гърците и циганите. Лека нощ, Иване, лека нощ, Васко.

Защо пък да не се запознаеш с приятно момиче с малко повече обеци, с което да си говорите цяла нощ за театър, книги и протестни шествия, без някой да влиза в купето и да ви пита с яростни крясъци дали ви се играе белот на вързано?  

Докато тази мечта се сбъдне, ние пътуваме с все още мръсния и свободен нощен влак София – Бургас. Целим се в далеч по-популярна и поносима, но почти толкова изгубена и масово отритната представа за свобода –  на юлския изгрев да си разпънеш палатката в дюните, да пиеш и палиш огньове,  да се разхождаш по пишка и да не очакваш пича с чантичка бензинаджийка да мине за „пет лева за чадъра и си обуй гащите, мангал”. Търсеното място е плажът Корал.   

Но затова друг път.

А сега… Мястото свободно ли е?