За онези моменти, когато...

Живее ми се в свят, пълен с китари, книги и красиви тефтери. И огромни разтворени прозорци. И бели листoве по бюрата зад тях. И гледащи през тях очи – сини, кафяви, зелени… проправящи път на душите, които смело политат, но оставят корените си като котви – всяка зад своя прозорец. А стигат навсякъде. Разширяват се и се сливат. Сякаш израстват до краен предел и до сблъсък. Но сблъсък не може да има. Твърде фини, ефирни са. Почти като въздух. Смесват се помежду си и с него. А ръката, която пише зад прозореца, без да спира, превръща в мастило цялото вдъхновение, достигащо до очите от прозрачния полет. И създава върху листа нови светове, нови вселени, по-красиви. Които ще се сбъднат.

И на леглото зад нея една китара вече ги сбъдва. Пръстите бавно и бързо ѝ посвещават най-веселите и най-тъжните мелодии. А тя не спира да пише. За струните. За да можем отново да дишаме. Защото в този свят въздухът спира още по-внезапно и бързо успяваме да си го поемем отново. Чрез струните, чрез мастилото, чрез цветовете и танците.

Танците на онези момичета, дето събуват неудобните си обувки на пепеляшки (които обаче никога не са си губили пантофката, за да не вземе да ги намери истинският принц). Дето сменят тесните тъмни дрехи със светли ризи и рокли, които леко да ги докосват. И оставят косите си разрошени и свободни. Дето сега, вдъхновени от същите струни, се движат боси като магьосници нестинарки по жаравата. А мъжете си връщат онази приказна смелост и започват да треперят единствено от любов. Запалена от искрите, хвърчащи край танца. Които се отразяват в очите им и изместват от тях стоманения повърхностен блясък.

Вече ничие сърце не трепери от страх, че може да бъде опаковано в черно и стъпкано с ток. Сега сме боси и светли. Красиви и искрени.

А едва ли бихме могли да бъдем други в свят, в който всеки поглед веднага отива при този, към когото е отправен. В който псевдоинтелигентните самозащитни подмятания са изместени от простички, неочакващи самопризнания. В който животът е споделен, а смъртта не е плашеща. В който родителите ни с благородна завист осъзнават късмета ни и вместо да се страхуват от края си, с тръпнещи сърца наблюдават красивата ни младост в този нов свят и с тихо нетърпение очакват да се преродят в него, за да я изживеят.

В същия този свят. В който всички обръщат внимание на пълнолунията и залезите. В който няма човек, дето би отказал да се разтвори в лунната пътека поне веднъж и да изплува отново цял с изгрева. В който всичките ми близки хора са до мен, а не на хиляди километри тогава, когато ръцете им изгарят и болят от цялата топлина, без която аз измръзвам. Защото в този свят заминаванията са пътешествия, а за изминаването на разстояния пречки няма. И „за малко“ не е разтегливо понятие, включващо два, четири, девет месеца, година или половин живот. „За малко“ означава за малко, а „за много“ изобщо нищо не означава.

 Защото няма как някой да отсъства за дълго в свят, в който всяка солена сълза пада точно върху гърдите, зад които бие сърце, затъгувало за морето. За да му влее енергия. Да затупти пак в ритъма, в който всички извайваме непрестанно живота си. Като вечно незавършена скулптура. Като вечно недописан роман. Като вечно недорисувана картина. Като безкрайна мелодия. И неуморен танц. Толкова божествени, че никой не би посмял да сложи края им.

Смесваме цветовете и преплитаме тъгата и щастието си по най-желания начин, по най-подходящия. Без да се спираме за дълго нито в едното, нито в другото. Защото напред има още и още.

Което творим и същевременно получаваме. И знаем, че ще става все по-красиво.

Докато се чудя дали да изпълня небето на този свят със светещи фенери, чиито останки да намираме после сред слънчогледовите ниви, все по-силно започва да ми се живее в него. В света, пълен с китари, книги и красиви тефтери. И сини ризи. Като онази, с която всеки път те изпращам. И която никога не остави при мен. Не целувай другите, докато си облечен в нея. Тази риза принадлежи към моя свят по-отдавна, отколкото аз и ти си представяме. И сигурно, когато я облечеш, по кожата ти се появяват едни от малкото мои сълзи, паднали точно там, където им е мястото. Става хладно. Не ги целувай повече без пламък. Събувам се и стъпвам по жаравата. Но мъжете треперят за другите. А и на мене отдавна не ми се танцува за тях. Вече хвърлих обувките. И кичурите ми падат един по един. Облечи я и се върни да отключим сърцето ти.

Колкото и да е дълъг август, октомври си знае реда. Ела си тук, преди да сме измръзнали.

Заведи ме на театър и ми обещай най-красивия антракт.