Като нямат хляб, да ядат изложби и балет, бих казала аз като една Мария-Антоанета…

Давала съм си последните пари за какво ли не – за цигари, за някоя глупава прищявка, за скъп подарък на близък човек, за самолетен билет и така до безкрай. Винаги е било с ясното съзнание, че после ще ми е много тясно около врата, но и със спокойствието на „ще се изтърпи“. По-голямо удоволствие от това обаче да фалираш заради билети за постановки и филми казвам ви – няма!

Октомври едва е започнал и вече ми свети на червено в портфейла и банковата сметка, но на мен откровено не ми пука. Както казва един приятел често с повод и без повод – „животът е един антракт“.

В този ред на мисли няма по-подходящ сезон от есента за потъване в света на изкуството. Хайде да се губим из просторните софийски галерии, да се смеем шумно и искрено, да си викаме по „Шишман“ и да се сдобряваме на „Солунска“, да помълчим в театъра, да се правя, че не виждам как ме гледаш, вместо да наблюдаваш постановката, да се усмихвам вътрешно, а външно да съм недостъпна и далечна.

Вечер ще пием малиново вино и ще слушаме Синатра, а когато бутилката е преполовена, ще се целуваме настървено като корабокрушенци, на които от това им зависи животът.

Докато трамваите шумно оповестяват идването си, покани ме на танц без музика пред смаяните погледи на хората около „Славейков“ – виждам го ясно като сцена от френски филм. Ще нося червена барета и ще се смея както винаги, когато привличаме погледите публично, а ти ще се разтапяш от свенливостта ми.

Има ли опция за разархивиране на чувствата? Ако имаше, всеки би бил удивен от побраните емоции в другия. Във всяка папка ще има нова папка,  постепенно кутията на Пандора ще се отваря, но много бавно и внимателно, защото човешката душа е колкото силна и жестока, толкова и чуплива и крехка. Аз го знам и ти го знаеш – разбрахме го в мълчанието, което си разстлахме в Борисова и споделеното сърцебиене.

Ако не можеш да ме заведеш на театър или на суинг танци, или поне на чаша горещ шоколад, няма проблем. Страхотно мога да си прекарам и сама, втренчена в картина на слънчогледи или пиейки мартини на джаз концерт.

Просто удовлетворението от вдъхновенията, които ни предоставя градът, са с една идея по-сладки, когато са споделени.

Ета Джеймс в колата през нощта не може да се сравнява с Ета Джеймс в собствената ми компания.

Сигурно има много други начини човек да си подхранва душата, но моят любим е в сумрака на театъра, когато по лицето на всеки един актьор сякаш е отпечатан колективният човешки опит. Жестовете, движенията, трептенето на клепачите ме вдъхновяват да извървя пътя, който ми е отреден.

Всяка прочетена книга, посетена изложба и изгледан филм изтриват слоя мръсотия на битовизмите.

Ако имах повече таланти, бих рисувала или пяла, може би бих правила бижута. Вярвам, че всеки има свое магично кътче, което може да развие и обзаведе така, че да нахлуе светлина и в най-мрачния откъм събития ден. Особена медитация и обмяна на енергия може да се получи, когато почерпим от ума на друго човешко същество и смисъла, който ни предава чрез творбите си.

Ето как отговаря в последното си интервю на въпроса, защо се занимава с изкуство, моят любим Кърт Вонегът: „През целия си живот съм рисувал, най-вече просто за хоби, без да правя изложби или нещо подобно. Това просто е едно приятно за мен нещо и аз го препоръчвам на всеки. Винаги казвам на хората – правете изкуство, независимо колко добре или зле се справяте, защото така придобивате някакъв опит в създаването чрез себеизразяване, което извисява душата ви. Това включва пеене, танцуване, писане, рисуване, свирене на музикален инструмент… Това, което ненавиждам в днешните училищни комитети, е, че те орязват все повече и повече часовете по изкуство в програмата на учениците, тъй като според тях изкуството не било начин за изкарване на прехраната. Ами всъщност има много неща, които си заслужават да бъдат правени, без да бъдат начин за изкарване на прехрана. Това са подходящи начини човек да направи живота си по-приятен.“

Да опоетизираме ежедневието с блясък в очите и Песоа, пък другото все ще го измислим. Обещавам.

Включи си GPS на обожанието – градът води, ти следвай.