Нещата от живота

Поне повечето...

Искаш ли да участваш в един кратък експеримент? Първо, обърни поглед към произволна мъжка компания (или си пусни телевизора; която и да е реклама на бира ще ти свърши работа). Ще откриеш шарена сбирщина от най-различни типажи. От младата офис надежда, през байкъра екстремист, до възпитания срамежлив Гошо, на когото майка му му плете пуловерите. Веселба и истинска свобода да бъдеш себе си на максимума.

А сега за момент си представи типичната женска компания… Три дами се движат, говорят и изглеждат абсолютно еднакво. Хапват едно и също, подстригват се в един и същи фризьорски салон, имитират тембъра на гласа си и мислят по един и същи начин. Като отбор териери на каишка, които заедно обръщат главите си в една и съща посока. Скучно нали? Дори малко зловещо.

Едно различно мнение от това на останалите жени и се превръщаш в аутсайдер. Можеш да усетиш вълна от безразличие, придружена с ококорване на очите и възмущение, независимо дали става дума за това, че вариш ориза по друг начин, или че не щеш моминско парти за сватбата си. А може би точно този женски колектив не харесва блондинки и се сближава на принципа на общия враг. Асоциацията с “Епизод II – Клонираните атакуват” е толкова силна, че чак тръпки те побиват.

Тук много ще възкликнат, че това по никакъв начин не се отнася до тях и техните приятелки. Разбира се, има много готини изключения, но горното правило е дълбоко залегнало в природата ни. Толкова дълбоко, че приемаме за нормално да не обличаме розовата си блуза в офиса, защото знаем, че шефката не харесва този цвят.

Говорейки с нов човек пък, непрекъснато бълваме “О, и аз! И аз, и аз” на всяка изречена от него дума. Страх ни е да не ни задраска от списъка със свестни хора, когато научи, че пием кафето си с повече захар от него или че слушаме повече Slayer, отколкото Sia.

Дори не се замисляме, че е смешно да сме толкова неестествено предпазливи. Че тези дреболии нямат нищо общо с нас самите или работата, която вършим.

Жаждата за признание от другите щеше да е окей, ако се базираше на важни качества като чертите на характера ни например. Само че обикновено става дума за най-незначителни неща.

Нормално е да търсим общото помежду си, когато искаме да се харесаме на някого. Обаче има нещо извратено в това да съобразяваш всяко свое решение с мнението на приятелките си и съвсем случайно да си купувате едни и същи панталони… и гривни… и парфюм. И то не в гимназията, а на 30, без изгледи за прекратяване до дълбоки старини.

При първа среща ние, жените, се оглеждаме една друга от глава до пети като хищници. Преценяваме потенциалния “враг” на мига с ловкостта, с която Брус Лий владее бойните хватки. Съществуват поне 200 тъпи начина да “разпознаеш” една жена по формата на веждите, професията и чантата, която носи, но почти никой не опитва просто да поговори с нея. Множество шеги и закачки са посветени на този феномен и може би щяха да бъдат забавни, ако всичко това не беше толкова тъжно.

Колко хубаво би било да приемем, че онази с различен стил или начин на мислене не е заплаха. Че маникюрът или липсата му не показва какъв човек си.

Че да имитираш е по-лесно, отколкото да бъдеш себе си, но само на пръв поглед.

Че най-истинските приятелства са базирани на различията. Че има толкова нови неща, които можеш да научиш от човека, който не прилича на теб. Защото всъщност е приятно да опознаеш някого, вместо да го отпишеш за две секунди.

Дай на човек маска и той ще ти покаже истинското си лице.