Сърцето на столицата е голямо, място има за всички

Този свят е пъстро кафене, както се пееше в една песен. Столицата е шарена със сигурност и цветна я правят не сградите, а хората и по-скоро техните истории. Тук атмосферата е друга. Знаеш, че градът е голям и непознати дебнат отвсякъде, затова без никакви задръжки си готов да разкажеш историята си.

Всеки носи синдрома на пътуващия във влак човек, затова му се разказва, колкото може повече, нали слиза на следващата спирка.

Когато отворя устата си, ще ме познаеш. От време на време ми идва отвътре да говоря меко, да се обърна не на „ти“, а на „тьие“ и ако нещо ме удиви, едно звучно „въй“ ще се изплъзне от устата ми. Вътре в мен напира писък на чайки, а косата ми още мирише на море. Може би съм някоя изгубена русалка, акостирала в пазвата на град, отдалечен от пясъчни замъци.

Преоткривам града, за който всички пишат и говорят, от пътеводителя „От уста на уста“. „Графа“, 7 сутринта в неделя е пустиня, чийто оазис е една-единствена закусвалня на крак, за която попитах мъж на средна възраст, който се опитваше да се разсъни с баничка и кафе. Приближавам се до Оазиса, прегладняла като тасманийския дявол. Сдобивам се с баничка. Половин. Оперирана пред очите ми с ножица, с която по принцип се реже хартия. Като за левче – толкоз.

Знам, че много бързаш, и особено когато тръгна стремително към теб, разбираш, че май не съм от тук. Питам те за някаква улица или как да стигна от точка А до точка Б, а ти предпочиташ да продължиш пътя си – късметлия си, задето живееш в този град от 100 години и знаеш всичките му пътни артерии. Аз оставам със зяпнала уста обаче, когато младо момче на приблизителна възраст от 23 години (а въобще има ли значение възрастта му), започне на развален български да ме упътва. Облекчение идва и за двама ни, когато му показвам, че говоря универсалния език на това време, английския. Получавам подробно обяснение и с лекота стигам до желаната дестинация. Thank you very much, страннико!

София е микс от колоритни образи на личности, които, ако срещнеш повторно, ще ги познаеш от първия път.

Дълго се питах къде са отлетели гълъбите от детството ми, които изпълваха с плясъка на крилете си един от главните площади в родния ми град. Отговорът е на ъгъла на една софийска пресечка. Бели, сиви, цветни гълъби, а една жена със загриженост и любов им дава трошици. Пернатите са накацали навсякъде – по тротоара и по нея – и тази картинка прилича на рисунка от някоя детска приказка. На следващия ден ще мина пак оттам, за да се убедя, че доброто съществува.

Завършвам вечерта си в парка на Съветската армия. Тук малко ми напомня на Монмартър ( дръзко ли е, че сравнявам София с Париж ). Около паметника са насядали няколко групи от хора, които са разпознаваеми по различната музика, която идва от тях. Вдишвам спокойствие, свобода, долавям нечий смях. Има много бира и приятели, които се наслаждават на компанията си.

Впечатлена съм от начина, по който никой не пречи на никого – сякаш се изчакват, когато преминават през различни музикални стилове. Сърцето на столицата е голямо, място има за всички.

Разказвам София по спомен. Винаги има какво още да се каже и напише. Столицата е жив град, където постоянно нещо се случва и без да искаш, се оказваш на правилното място в точното време. А после… се пускаш по течението и изживяваш момента, за да може да го разкажеш, когато пак наминаваш.

Виж още неравностите по Софийското равно поле, които убиват завистта към софиянци.