Вървят ли двама на дълъг път, и уикенд да няма, не ще се спрат

 „Не се задържам около хора, които не пътуват.“ Това ти казах и те гледах нагло в очите. Откровените думи имат сила, но не точно на удар, а на засилка. Този, към когото са насочени, избира в каква посока. Нещата трябва да се казват направо, иначе характерът се изкривява. 

Няма по-добър начин да разбереш дали харесваш хората, или ги мразиш, от това да пътуваш с тях. Знаех, че ще ме разбереш, но не знаех, че ще се превърнеш в моя компас.

Няколко месеца след това откровение ми се обаждаш в обедната си почивка за малко, а аз казвам набързо как съм, питам те как са и котките в двора на офиса ви. После разбираш, че държа Керуак в ръце, и ти го чета на глас: „Нашите очукани куфари бяха струпани отново на тротоара; имахме дълъг път за минаване. Но това нямаше значение, пътят е живот.“

Чувам, че се подсмихваш безшумно. Не го чувам, но го знам. Не си от хората, сраснали се в своята черупка, които всеки ден чакат да им свърши работното време, цяла седмица чакат да дойде петък, цял месец чакат за заплатата си, цял живот все нещо чакат и хич не е толкова драматично като по Хемингуей. Просто животът може да е страшно обикновен, когато се научиш само да чакаш, но не и да действаш. Затова времето трябва да се разпределя по правилно предназначение. Не че ние не чакаме.

Има моменти на работа, когато дишам само заради идеята, че ще дойдат нашите свободни дни, за да отпрашим нанякъде. Поръчвам си дълъг уикенд за двама, без да знам кой ден е всъщност и изчистен от цялата драма.

Остави си колегите и проблемите на работа, задълженията до прага, изчисти се от напрежението и го остави на дъното на раницата си, която хвърляш в антрето.

Имам нужда да сме скитниците, които носим в себе си. Да достигнем отново хармонията с движението, да сме градски номади, които знаят, че не пристигането, а пътуването е важно. Вълнува ме всяка следваща наша дестинация и свободата в смелата идея заедно да обиколим света. Позволявам си да се изгубя, но вече не защото съм неориентирана, а защото знам, че ще ме намериш, все едно съм обозначена на картата с насока как да ме посетиш и разгледаш като забележителност.

Няма да ме забравиш, след като си ме опознал цялата, няма да ме оставиш на други, а ще ме вземаш с теб на всяко пътуване. И аз винаги ще идвам, защото знаеш точно кога да замълчиш, небрежно да ми пуснеш Ела Фицджералд и да гледаш слънчевите отражения в косата ми, докато аз потъвам в септември, а есента трополи по прозореца на колата с всичките си пейзажи, удавени в червения залез.

Пристигаме и ми поръчваш смело бира, въпреки че пия само вино. Хващаш ме за ръката, защото усещаш как навалицата наоколо помита спокойствието ми. А после знаеш кога да ме пуснеш на свобода, да ти се кача на главата, да се смея до безкрая на ехото.

Оставяш ме на дансинга и знаеш точно кога е необходимо да ме прихванеш, защото започва танцът за двама, без изобщо да е блус. И ние танцуваме, а часовете танцуват с нас без правила, без да става късно, защото късно става само тогава, когато нямаме време за себе си. Оказва се, че не сме в клуб дори, а по бреговете на усамотението си. Музиката звучи от колата, която ни гледа любопитно и очаква да се скрием в нея и най-накрая да ни предпази от дъжда. Лягам до теб и ти шепна…

Животът отлита с необратимо ускорение и извънредните работни часове заедно с цялото им извънредно заплащане няма да платят сумата за извънредната липса на спомени.

Отъпканите пътища са привилегия, която оставям заедно с гримовете у дома. Достатъчно ми е да ме погледнеш с онзи поглед: „Прекрасна си дори когато си рошава и разпиляна“.

Това, което ме пленява, е, че дори разхождайки се по познатите улици на нашия град, ти може да превърнеш крачките ни в афера, пътя до къщи в приключение. Ние сме отличници по живеене без спирка, защото най-голямото предизвикателство са ежедневните пътища, които преминаваме в мислите на другия.

Но идните почивни дни не са излишни и пак ще пътуваме заедно един в друг, заедно един с друг…

Виж още един пътеводител на обожанието.