Пълним буркани с морско солено, а плажовете най-накрая си отдъхнаха

Изплъзване от лятото и скок в есента, това няма да е разказ за носталгията по пълните плажове и ледените бири и горещи страсти.

Това е едно откровение за почивката. За дългоочакваната скучнотия, когато тълпите напуснат морето.

Мислите си,  че морето тъжи за глъчката и суркащите се чехли. Не е вярно, ама съвсем не е.  То си е много добре – въздъхнало и разкопчало горното копче, качило краката и си поръчва питие.

Също както и с безкрайната и вечна любов обикновено не излизат сметките, така и с вечния празник  и еуфория с морските страсти.  Изморени и с леко изтръпнали крила, гларусите (да не се бъркат с чайките, които са доста симпатични създания, може би защото са на по-рядко от огромните птицища, които могат да изядат джип) все по-мързеливо правят тегели в небето. Цялото перчене и грачене не е никак лесна работа. Колко баници са изяли, колко кошчета са преровили, колко тераси са нападнали, колко народ са събудили. Не е лесно да си гларус.  Та и те излизат в нещо като вакансион, наблюдават с премрежен поглед  и с известен цинизъм нищо не случващото се по морето и по улиците на крайморските градчета. 

Мислите, че липсвате на барчетата. Нищо подобно. Калемите се вадят и започват сметките – за колко почивки ще стигне заработеното – до Турция, до Гърция или до село започващо с Б (където някой казва, че май имало хубаво спа).

Други вълнения тресат морския живот след лятото и вие сте отдавна забравени. До другото лято, когато пак ще станете номер едно в приоритетния списък от мисли на всеки морски бизнесмен и гларус.

Не тъжете за морето, на него не му пука за вас. Сериозно. Знам, че ще се сгънат няколко нежни души, редили неуморно стихове за синьото и бялото и пясъка между пръстите и т.н. думи на любов към голямата вода. Но вижте, сезоните се сменят доста бързо и начесто, както часовете от деня и минутите в часа. Всичко се променя и аз мисля, че винаги е за добро дори и само заради посоката напред.

Все нещо предстои, все нещо бълбука там напред във времето и все го гоним. Такива сме си. Хора. Но оставете го морето.

Напролет то жадно ще ви призове, ще ви подмами, ще ви омагьоса за още цели 3 или 4 месеца. Ще се пени, ще кротува, ще ви позволява да изтрезнявате в него, да се събуждате с него, да го миришете и галите, ще ви позволи да го погледнете отвътре и да поговорите с няколко рапана и едно попче. Ще ви подмамва и плаши вечер и как тъмнината изглежда безкрайна, а ние малки и несигурни. Ще позира за милиони снимки и ще изтърпи всички русалски пози и „селфиета“. Ще добавя шума си към заспиващите близо до тялото му, ще се слива с музиката от китарите и ще пее заедно със сирените. И дали нас ни има или не, на него му е все тая.

Тихо ще е покрай морето следващите месеци, ще си почиват улиците и продавачите на царевица. Ще се обърнем малко по-навътре към по-дълбокото на мекото в нас, към смисъла, който загубихме в безкрайните летни дни и нощи, с бързането да не изпуснем капка радост, недоизпита глътка узо или недоплуван плаж.

Бързане си беше… и така е редно. Лятото не чака, а тече като река, а ние си изпочупихме краката да го гоним. Хайде стига вече!

Релаксът чука на вратата и е време да му отворим. Морската еуфория я затваряме в буркани, стерилизираме и ще си я ядем намазана върху спомени цяла зима. Да ви е сладко!

Добрата новина е, че лятото си отиде. Време е за плюскане!