Ти си цяло и аз съм цяло. Сборът ни е по-голям от този на "обвързаните"

Обичам моментите с теб. Онези – твоите… лишени от „нас“, защото при теб няма място за двама. Всичко е наред, аз съм същата. Но ти вече го знаеш.

Уж е празно, но е тясно, защото в стремежа си да сме щастливи и сами, вече можем да бъдем само второто.

Защото някога инвестирахме в другите… и в разочарованията си започнахме да сме си самодостатъчни и да бъдем сами, макар и да сме заедно…

Да, така е по-лесно. Вече мога да гледам любимия си сериал, дори когато ти не си тук и няма да се цупиш, защото съм вечеряла (без теб) в колата между два светофара, на път за поредната служебна среща или когато съм си легнала в девет, защото трябва да стана в пет, или когато съм се прибрала просто за да си дочета книгата. По-лесно е не защото те нямам, а тъкмо напротив. А най-хубавото е, че всеки има и себе си.

„И това ще мине“, казваше баба ми. Но ти не ми минаваш.

Не съм по връзките, самата дума е трогателно отблъскваща. Аз съм по теб – загубила ума си, луда, пропита с аромата ти, паднала в заешката дупка, без да знам как да изляза. Но и след такова падане е твърде вероятно да не изпълзя от там (жива). Когато някой като теб се случи, се осъзнаваш едва като те пусне упойката. И разбираш, че си по-добър от преди, защото те е имало и си добавил стойност.

Ти си самоубийство за егоизма ми – онзи пясъчен замък, който в края на лятото стои нелепо в пейзажа. И как да бъде иначе?

Не си (моя) половинка, а си още едно цяло – така сборът ни е по-голям от този на „обвързаните“ и не мога да неглижирам това предимство. Проста математика.

И добре че не те срещнах преди всички останали – „половинките“, които ми показаха, колко е хубаво да бъдеш цял. Тогава щеше да бъдеш просто някой от тях, мой урок и минало. А сега освен своето кафе сутрин разсипвам и твоето. Такава съм, несръчна и вечно бързаща, защото утре може да ни няма и днес да е последната възможност да изпълня ритуала си. Защото утре твоята ръка може да държи нечия друга, моята – също, и защото само днес се имаме истински.

Пътищата ни някак хаотично успяват да се преплитат така, че да не се заплетем съвсем и да изгубим себе си в „нас“. А „обвържем“ ли се някога, бога ми – ще преметна това въже през врата си и ще ритна стола…

Дотогава ще споделям онова сладко от зелени смокини, защото палачинките с него са тайната рецепта на неделното нищоправене в разхвърляния ми апартамент без телефони и интернет, ще разливам кафето ти на спокойствие и ще слушам тишината, която с теб казва най-много.

До тогава… До утре… И двамата знаем, че „наши“ са само срещите по изгрев на мидения плаж в Созопол, че стъпките ни по брега вече ги няма, до следващото лято…