Но защо не се разхождаш с картинка на разбито сърце?

Ти си като кутия цигари.  С големи и красиви думи ми казваш „С теб е различно”, „Животът е цветен”  „Ти си повече от всичко”… и аз вдишвам изречените от теб мои мечти и се залъгвам, че ако нещо се случи, те отказвам. За последно. Завинаги. И винаги те отказвам от утре, но кого залъгвам. Утре е твърде скоро, нали… от понеделник!

И тогава минавам на строга не само безтебна диета, а напълно се отказвам от всички вредни приятелства и отношения.

Спирам да търпя шумните съседи, колежката, която винаги закъснява с двайсет минути за работа и все да приемам извиненията й. Спирам да се правя, че не чувам тъпите шеги на шефа, и да се усмихвам просто защото не ми се водят скандали. И, предполагам, ще съм един типичен човек на жестока диета. Ще стана лесно раздразнителна, ще мисля само за това, което искам… тоест теб. Всеки ще ми е крив и ще викам за най-малкото. Ще съм в абстиненция. Ама карай – нали е уж за добро. Вече няма да получавам бронхиален спазъм и кожата на лицето ми ще остане по-дълго свежа… само дано избегна душевния спазъм и солените сълзи да не ми докарат бръчки.

Та ти си като кутия цигари, от тези най-лъскавите. Които дори и да не си пушач, би искал да си вземеш просто защото са красиви. И точно като кутия цигари някъде с малки букви по теб всичко казва „Пушенето  убива” , „Откажете пушенето сега”. Но кой ти гледа малките букви?

Може би се сещаш за тях, когато лежиш в тъмното и се мразиш, задето сам си се набутал с още един вреден навик, носещ нечие име.

И точно тогава животът ти не е цветен, дори не е сив. По-скоро си извън тялото си и се гледаш отстрани. Нищо няма нито цвят, нито форма, а е по-скоро някакво размазано болезнено съществуване с хаотични гласове и мисли. И не само че не си повече от всичко, ами се чувстваш като едно голямо нищо. Защото имаш нужда от поредната глътка отрова. От поредната токсична лъжа. Искаш белият ти дроб да се изпълни с любимия парфюм, за да може слабостта и болките в цялото ти тяло, безсънието или кошмарите ти, аритмията… всичко да изчезне. Дори да забравиш за силната липса. Да забравиш значението на думата абстиненция.

Всеки път си обещавам, че вече ще чета малките букви и няма да обръщам внимание на големия шрифт. И после ти се появяваш с поредното предложение, на което няма как да откажа. И забравям за всичко вече преживяно. И се надявам, че сега ще е иначе и че човек се променя. Ще си ми по-малко вреден и ще мога някак да те вмъкна в строгата си житейска диета. И както казах, ако нещо се случи – от понеделник! А после едно тънко гласче, сякаш дори подигравателно за слабостта ми, ми нашепва „Добре че днес е сряда”.

И пак те избирам. Защото, ако ще умирам от нещо, най-добре да е от теб.