Единственият човек, който написа К** на пясъка и избяга в София

Нека си представим, че това е съчинение на тема „Моето лято“, което се очертаваше като синьо, но си стана баш сиво. За първи път в историята имах възможност да прекарам два месеца на морето. Бях много развълнуван на отиване и много разочарован на връщане. Прибрах се месец по-рано. Оказа се, че съм единственият човек, който би избрал София пред морето. Понеже всички питат „Защо?“ – ето я моята история.

Морето започна обещаващо във Влас: покривът на хотел, бутилка водка и плик лед, после басейнът с бири и превземане на единствения клуб. Не беше точно Шипченската епопея – всичко приключи за два шота време. Продължението: пиано бар в 6 сутринта, хора с яхти… и ние. Тъкмо се зарадвах, че на афтъра най-после ще стъпя на лодка, но не би.

Едната яхта била след оргия, другата – много далече, а третата оф-лимит за допиване. Няма по-стиснато племе от милионерите.

Накрая слънцето изгря и партито се превърна в тиква. Даже ни натресоха пиян белгиец с огромна чаша в ръка стил Лил Джон, който ревеше като него. Естествено заля цялата кола още със запалването.

Единственият ми друг ярък спомен от там през следващите дни е гаден бургер за 16 кинта. Свети Влас ми свети маслото.

Следваща стъпка – Варна. Имах четене на СИТУАЦИЯ-та, литературно събитие на улицата пред Морската. Обявих, че отговарям на всякакви въпроси. Случайно преминаващ човек със сандал върху чорап и пликче от хипермаркет, гушнато до сърцето, се спря, обърна се като сурикат и попита: „Какъв е смисълът на живота?“. Разязних му, че животът е изначално безсмислен и всеки от нас си намира лъжа, която си повтаря като мантра, за да избута сивото ежедневие. След това нямаше какво да направя, освен да се напия. Якото във Варна е, че в един момент нощта става ден и клубът става плаж. На прибиране към хотела се спънах и без да искам, паднах в стриптийза. С едно от момичетата се свързахме на спиритуално ниво, но заради невинeн цитат от Гери-Никол, тя ме дисна като чалгар.

Следваща дестинация: Синеморец. Защото, както каза продуцентът на проекта, по който работя: “Филми се пишат тук!”. Първият ден бях в рая – домати от селски двор, цените като в София и бар с бохемски дух. На другата вечер същото – хапване и пийване в единствения бар. На третия път вече започнах да се чувствам като Бил Мъри в „Омагьосан ден“. През уикенда почнах да се тръшкам по пода като онова ужасно дете от рекламата за презервативи. Приятелите ми се видяха принудени да ме заведат на Градина.

Не бяха стъпвал от 4 години и изживях културен шок. Не знам кой е казал на батките и кифлите, че е яко да се ходи там, но предлагам да го дръпнем при кенефите зад Баш Бара и да го убием с камъни. Първата тумба момиченца на висок ток, които в равен тръс се бяха засили нанякъде в 7 вечерта, ме накара да разтъркам очи. На втората подобна компания реших, че грешката е в мен. За щастие имаше не едно, а цели две партита, така че бързо забравих за покемоните.

Минусът – на всеки десет минути някой казваше „Аре в Баш Бара“ и после „Аре в Кайт Бара“, докато накрая им казах „Аре заеби“.

Уцелих епичен лайф на Боби Дрога, като по филмите: 30 голи до кръста татуирани момчета скачат с ръце във въздуха и 2 яки мацки в рокли по тялото стриймват с телефони. Посрещнах изгрева с шотове и приятелка ме приюти в квартира. Промъкнах се на пръсти, за да не събудя хазяйката… и в коридора почти се сблъсках с нея – чакаше със свити устни и скръстени ръце. Нямаше какво да направя – завъртях се и без да кажа нищо, си излязох, а зад мен се разрази буря. Чорлави, пияни момчета явно не бяха добре дошли. Влачейки се като ранено животно, със сетни сили се строполих на плажа. Мацката ме последвала, а спасителят кимнал към останките ми и я попитал: „Познаваш ли си го това?“. После се намесила и полиция, защото по закон не можело да се спи с дрехи на плажа. Тя естествено предложила да ме съблече, но никой не искал да види това. Събудих се в такси, което ме стовари обратно в Градина, където съвсем различно момиче ме съжали и ми остави бунгалото си, докато трупа тен.

Предупреди ме да внимавам с душа – хващало ток. В старата Градина това бе невъзможно – имаше или ток, или вода, никога и двете едновременно.

Блек-листнах Созопол, Градина и околията – върнах се в Синеморец.

Реших да дам втори шанс на нощния живот. Една местна ме предупреди за свръхестествените създания в района: жена с нощница и вампирски зъби, която стопира („В никакъв случай не й спирай!“) и джудже при скалите („Не го поглеждай в очите“). Толкова зациклихме на темата за джуджето, че напъдихме единственото яко момиче – по случайност не особено високо.
Вече виждах как си прегризвам вените преди края на септември. Взех окончателно решение. Прибрах се в София. Бях толкова умилен, че паднах на колене и целунах тревата в градинката до нас. Пях по улицата и танцувах с клошарите, завъртях се на пътен знак. Изобщо – родих се.

Не обичам да се заричам, но никога няма да стъпя вече на море. Всяка жаба да си знае гьола. Моят е улицата с баровете, тук мисля да се пенсионирам.

Виж още размисли на култов гайдски герой – за лятната маскара и хормоналния морски дисбаланс.