Нещата от живота

Мемоари за сутрините, които идват, за да бъдат наши...

Никога не забравяй да прегърнеш любимия човек, преди да тръгнеш за работа сутрин. Тези няколко секунди са важни. Градската какофония може да те изчака още малко, преди да те погълне. Погледни своя човек в този момент – къде стои, какво прави, наоколо ли е, или е предпочел да се прибере в неговия апартамент, защото там леглото е по-удобно. И това си е съвсем нормално, понеже някои вечери са създадени, за да се отдадем само и единствено на тишината. Постелята отеснява от нуждата да останеш със себе си, колкото и да обичаш другия. Игрите на емоциите се проявяват и ясно е, когато имаме нужда да пробваме свободата в самотата, за да се убедим, че сме на правилното място.

Обаче раят винаги е сутрин с теб да пием кафе. Научих го от Джони Кеш, защото, когато го попитали "Какво е раят за теб?", той веднага отвърнал: "Днес сутринта с нея пихме кафе".

Не сме стигнали по-далеч от това. Да се будя и да ми мирише на теб. Чувам трополенето на стъпките ти в кухнята и обичам звуците, които издаваш, защото знам, че са твоите. Има миниатюрни движения, вдишвания, кашлица, която знаем чия е, без човекът да е пред очите ни. Само ние познаваме в най-малки детайли любимите си и за тях имаме сутрини, които достигат пределите на земята не за друго, а за да станат наши. Ще ми направиш кафе, а в чашата ще се сипят захар и усмивките ми.

Не мога да приемам за сериозни отношения, при които хората винаги се разделят по тъмно. Никога не посрещат развиделяването заедно, когато слънцето пробива небето, въздухът става оросено свеж, върлува хлад, раменете протягат настръхването си за прегръдка. Как има хора, които не се събуждат, ровейки с глава възглавницата, за да достигнат косата разпиляна, като избухнала звезда със силата на сто милиона слънца.

Непростимо е луничките по кожата да остават непогалени. Трапчинките да са пуснати в отпуск и лицето да се извива само за прозявка. Да е сиво и да не помниш в чие легло си лежал снощи, а си тръгнал по никое време.

Знаеш ли кое време е „никое“ – това, което е било загубено, защото си заминал така, че повече дори не е нужно да се връщаш. Ако някой ден забравя колко специални са били споделените сутрини заедно и сме приютили еднообразието, свито между нас, моля те, припомни ми и ако трябва, ме накажи. Не искам да сме персонажите на Буковски от  Turkeyneck Morning. Този разказ го прочетох и на думите „край“ прошепнах „това никога няма да бъда аз“ – нито един от двамата. Искам да се взирамв твоята чаша за кафе и да мисля къде си, ако те няма, а не да те чакам да тръгнеш, за да се чувствам свободна.

По-прецакани от тези, които никога не са си позволявали да споделят сутрините си с любим, са тези, които са го правили и са изгубили желанието да се случва, но още стоят. Стоят и нищо не правят. Те трябва да правят кафе, да го разливат, да го смесват с уиски, но ако не могат да възстановят загубеното, да си тръгнат веднъж завинаги, за да намерят пак себе си в някой друг.

Спокойна съм, защото при мен не е така. Няма ли те прекалено дълго, чашата на масата изглежда самотна без ръцете ти, които я държат и заедно с нея отпиват на глътки мен самата. И утре сутринта знам, че пак ще бъде наша.

Ще си построим наша си реалност, за която няма да има документални филми и научни изследвания. Само няколко плочи и малко поезия. Ти ще ги пускаш. Аз ще я пиша.