Тайните на един покрив и две вселени

3 без 10 и един покрив. Кафяви ламарини, фасове, бутилки, музика от телефона. Камъчета по дланите дълбаят дупките, през които влизат среднощните признания. Според теб звездите дълбаят небето и отварят портали към други покриви. Според мен очите ти ми отиват на кецовете. Според теб има извънземни. Според мен има земи извън земята. Предлагаш ми да ги изследваме. Веднага успявам да си ни представя – двойка земляни в чужда реалност.

Как ли се обичат там?

Махаш камъче от дланта си и го засилваш към някой от порталите. Уцелва някакъв джип, паркирал на „Ангел Кънчев“. Алармата писва, един вид за да ни напомни, че все още сме си на Земята, макар и няколко етажа над обективната реалност. Другия път стреляй нависоко. Всъщност винаги стреляй нависоко. В крайна сметка накрая все падаш. Колкото по-нагоре обаче, толкова повече ще имаш за разказване, като се върнеш.

Отместваш синьо-зеления си поглед от синьо-зелените ми кецове, за да ме погледнеш малко преди да отправиш следващото си предложение за пътуване във времето. Ако останем на земята, казваш, ние ще сме извънземните.

Ще си построим наша си реалност, за която няма да има документални филми и научни изследвания. Само няколко плочи и малко поезия. Ти ще ги пускаш. Аз ще я пиша.

Отмествам синьо-зелените си кецове от синьо-зеления ти поглед. Искам го зает с друго. Жълто-кафявите ми очи си отиват с всичко твое, защото се отразяваш в блясъка им. С тях дълбая по теб като звездите – небето от твоята теория, в търсене на портал, през който да стигна до някоя друга от теориите ти. Всъщност всичко, което искам да науча за света, мога да го направя чрез теб. Искам да науча как се прави синтез на красота. В света няма толкова, колкото ти успяваш да ми дадеш. Затова решавам, че си намерил начин да я произвеждаш. Аз ще ти покажа как се прави разпад на елементарни частици. И докато светът там долу се разпада, ние ще търсим начини да се разтворим до най-простите си съставни части. И тогава гравитацията за нас няма да важи. Нищо няма да важи.

„Не казвай на никого, че има извънземни!“. Само се усмихвам. Все едно да им кажа, че те има теб. Ще почнат да те търсят, да те изследват, да обсебват съществуването ти.

А приключението  е в хипотезите. Неизследваното от опита и непознатото за сетивата е всичко, което ни задвижва един към друг или далеч един от друг.

Хипотезата, че ти си онова, което не мога да дефинирам, ме мотивира повече от всякога да търся думи и нови емпирични пътища до онова място зад ухото ти. И ще пробвам нови начини да докажа, че летенето е възможно, стига да не спираш да ми даваш предизвикателства. Иначе ще си останем на този покрив на „Ангел Кънчев“ с пищящия джип и разпадащия се свят отдолу. Иначе няма да има какво да изследваме.

И каквото открия за света с теб, няма да го кажа на никого. Няма да го публикувам. Ще го патентовам с пръстовите си отпечатъци по теб и по други начини, така че да не искаш да казваш на никого. Няма и нужда, защото няма Нобелова награда за любов. Никой не те награждава, че вече си спечелил.

Виж още среднощни размисли за летенето.