Как киното стана скучно и тв сериалите се възползваха от това

Когато през 90-те започнах да ходя на кино с майка ми и баща ми, се чувствах вече като голям човек, защото заобикалящата ме публика беше основно от зрели хора, явно ценители на седмото изкуство, платили известна сума, за да видят нещо стойностно. През следващите години се уверих, че наистина го получават. Киното беше силно, смело и завладяващо, с филми като “Форест Гъмп”, “Седем”, “Обичайните заподозрени”, “Матрицата” и какво ли още не. Индустрията някак не работеше в полза на тълпи от лигави тийнейджъри, изсипали се в мола в търсене на свалка или някакво социално забавление извън това на Фейсбук.

Едва ли има някой, който напоследък не е забелязал колко са кофти филмите по кината. Разбира се, има изключения, за които аз лично вече почти не се сещам, но става така, че дори да не си умреш от яд за платения билет, на следващия ден споменът за изгледания филм безследно се е изпарил от главата ти. А най-лошото идва от факта, че не друг, а зрителите носят вината за собственото си нещастие. Киноиндустрията, както всяка друга, следи демографията на потребителите си и се опитва да им даде това, което те искат. Съответно, когато имаш публика от тийнове и млади, необвързани бохеми по душа, правиш дежурните хоръри, където оцелява един от 10-членна приятелска компания. Твориш комедии, които задължително съдържат голямо количество повръщане, екскременти, сперма и кърма. И, естествено, бълваш 3D истории за Годзила и гръцката митология, разчитайки единствено на ефекти и несъществуващия шанс това да е новият “Аватар”. За супергероите и безбройните безсмислени продължения по-добре дори да не започвам.

Какво се случва през това време при тв сериалите? Все хубави неща. Разбира се, тук не трябва да подминаваме факта, че на телевизионната индустрия й е значително по-лесно. Първо, по-евтино е да гледаш сериали. У нас нещата са ясни – сваляме серии и сезони от нета за без пари. В световен мащаб обаче гледането на “Игра на тронове” се заплаща, въпреки това абонаментът за готините тв канали отново излиза по-евтин от ходенето на кино. Разходите са самото създаване на сериала също са значително по-малки. Да, в много от случаите не ставаме свидетели на грандиозни ефекти и уникални локации, но човек не може да има всичко, както би заявил кралят на сарказма д-р Хаус от небезизвестния едноименен сериал.

Друго силно преимущество на сериалите е тяхната мащабна продължителност. Когато имаш 50 или 100 часа ефирно време да развиеш една история, разполагаш с доста добри шансове да я разкажеш на ниво. Особено когато много от добрите кинорежисьори работят и за направата на култови сериали. Персонажите ти се разгръщат с времето, изграждаш многопластови характери и ако историята ти е добра, успяваш да си отгледаш една отдадена фен база. Защото тв сериалите са пристрастяващи особено, но определено не само за дамската аудитория.

Когато гледат отделните епизоди, хората се оприличават с даден герой, симпатизират му, живеят с отделните персонажи. Когато един обичан сериал приключи, мъката на вманиачените по него е дълга и напоителна. Тъга, която едва ли някой ще изпита след последното продължение на X-Men.

Тъй като фен базата на хитови сериали, като “Игра на тронове”, “Теория на големия взрив”, “Къща от карти”, “Живите мъртви”, е голяма и силна, такова е и присъствието й в социалните мрежи. Ако се зачетете в епичните дискусии на страниците на сериалите във Фейсбук, ще си дадете сметка за оформилите се секти. Решенията на сценаристите се тълкуват по всевъзможни начини, догадките за това, какво ще се случи в новия епизод, са стотици. Никой не е сигурен каква ще е съдбата на Джон Сноу или как ще се развие любовният живот на Шелдън Купър. Прави впечатление, че дори фен страниците на отдавна приключили сериали като “Приятели” и “Сексът и градът” са, меко казано, активни. Движена от носталгията, публиката на всекидневна база си припомня любими сцени и епизоди, от първата целувка на Рейчъл и Рос, до най-новия чифт обувки на Кари Брадшоу.

Дискусиите на любимите сериали са доста оживени не само в онлайн пространството. Нека си признаем, дори денят в офиса наистина да е натоварен, все се намира някой да попита: “Е, очаквахте ли го това с Денерис снощи?”. Тогава почти всички оклюмали погледи се избистрят и апатията дава път на разгорещени размисли и страсти. Тези, които все още не са изгледали епизода, обикновено учтиво се уведомяват със Spoiler Alert и им се налага да си сложат слушалките или да излязат да пушат. Да, може би се е случвала подобна офисна дискусия и след нощта на „Оскарите“, въпреки че вече са малко хората, които будуват цяла нощ, за да им се насладят. И да, коментарите за Лео ди Каприо и мечката не са за изпускане, но темата трудно ще забавлява вас и колегите ви повече от 10 минути.

Разбира се, телевизията също създава боклуци. Не, не говоря за турските сериали или “Дързост и красота”. Работата е там, че на телевизиите им се налага да поемат далеч по-малки рискове, отколкото на кино студиата. През 2015 г. са се появили около 400 сценария на американски тв продукции, като, разбира се, не всички са успели да се доберат до излъчване. На един сериал е достатъчно да има пилотен епизод, за който да се осигурят фокус групи. Ако премине техния тест, възможно е и да се излъчи с целената масовост, но това пак не му гарантира екранен живот. Всяка серия може да е последна спрямо измерения рейтинг. И ако сериалът не сработи, драмата определено няма да е толкова голяма, колкото за филм, глътнал милиони долари бюджет, а и две години от живота на целия снимачен екип.

Плюсът на телевизията да бъде по-гъвкава и авантюристична по отношение на сериалите у нас обаче по-скоро липсва. Почти не се намират външни продукции, защото рискуват да създадат продукт, който никога да не се излъчи и да ги вкара в несметни дългове. Съответно телевизиите сами продуцират излъчваните от тях сериали. Забелязвате ли обаче как от известно време българските сериали изчезнаха, горе-долу със същото темпо, както се и появиха? Това се дължи до голяма степен на така далновидните ни телевизии, които съзряха като опция далеч по-евтиния вариант – реалити формата. Тази опция, без много да се напряга и за по-малко пари, пълни часове ефирно време, друг е въпросът с каква интелектуална стойност. Така в праймтайма се нароиха безброй реалитита за фермери, готвачи, съквартиранти, измислени звезди, къртици и самотни милиардери.

Ще възвърне ли киноиндустрията своята магнетична сила? Едва ли, не и по същия начин както преди.

Напоследък големият екран се превръща по-скоро в увеселителен парк – седалката ти се клати, пръскат те с вода, заливат те зрителни ефекти.

Публиката е 15-годишна и досегашната предана кино аудитория не иска да седи до тези създания, които победоносно са си сипали уиски в колата, без никой да ги хване, разбираш ли. На всичкото отгоре много от нещата, които сме ползвали групово, вече са далеч по-индивидуални. Не концертите и радиото ни дават музиката, имаме плейлисти. Сбогувахме се и със стационарния телефон, устройство, което преди използваше цялото семейство в борба и с дуплекса. Съответно седенето в тъмното пред големия екран с някаква група от хора се замести от големи телевизори с мощни стереосистеми, а гиганти като HBO и Netflix дадоха избор на тези, които не искат да имат вземане-даване с традиционната телевизия.

На фона на всички тези фактори изглежда, че за киното няма голям шанс да възвърне позиции. Освен ако не покаже на феновете си, че не е скучно, а смело и амбициозно. Че може да излезе от клишето, да рискува някой и друг милион в името на качествен продукт и да прави маркетинг на филми с изцяло нов и непознат сюжет, не само на поредния “Трансформърс”. Понякога да забравя да играе на сигурно и да обръща внимание на аудиторията, която търси не адреналина на 3D прожекцията, а добре разказана история, която да си спомня и след седмица. Все неща, които тв сериалите постигат напоследък.