Стига сме тъгували по миналото, светът върви напред

Помните ли играта на джаминки? А „Стражари и апаши”? Превъртането на касетки с молив, „Туин Пийкс”, който гледахме тайно от мама и татко, въртенето на шайбата, дуплекса, 3-часовото сваляне на една песен или жетоните за тв игри? Да? Е, стига вече.

Минават си дните и все случва така, че с някой приятел се заговаряме за добрите стари години на нашето детство. „Не беше ли чудесно, когато ритахме топка до среднощ, а следобед мама ни викаше от терасата за филия с лютеница?” или „Колко беше хубаво, когато можеше просто да се изтърсим пред вратата на някой и да попитаме: „Стоян ще излиза ли?”.
 Последният път, когато се проведе поредната déjà-vu дискусия, се замислих:

Всъщност по какво точно се различаваме от нашите родители или баби и дядовци, които таят тази същата тиха и понякога не толкова тиха носталгия по отминалите дни?

Нека признаем, гледаме нагоре с отегчение и правим eye roll всеки път, когато те заговарят как по Татово време хлябът е бил стотинки, в автобуса се пътувало за без пари и зеленчуците имали истински вкус, защото били български. Досадно ни е и им казваме: „Стига вече с това минало!”. Но всъщност колко точно се различаваме от тях? И днес  с тъга слушаме Nana и си припомняме първия път, когато отидохме на детска дискотека и дори нямахме нужда от бира,  за да прекараме добре.  Или когато в двора на училището получихме първата си целувка, а после чувствахме, сякаш вървим по облаци, а не по земята?

Поколението на 30-годишните винаги ще страда по 90-те, както и 40-годишните по 80-те, а 20-годишните по милениума и така нататък.

И докога можем да продължаваме така? Светът се развива и няма връщане назад. Време е да се примирим, че нашите деца никога няма да разберат как работи касетофонът или за какво по дяволите ни е чушкопек, когато в магазина има всичко. Все пак вече и ние сваляме филми от интернет, а не си ги купуваме от „Славейков”, нали?

Тъгата по миналото е безсмислена като пазенето на старите комикси в гаража с надеждата, че някой ден ще им се радваме, но когато ги отворим, осъзнаваме, че вече са ни скучни. Време е да освободим пространството за нещо ново. Да отделим мисли не по тъгуване за отминали радости, а за създаването на нови.

Да отделяме време за премисляне не как изгубихме една или друга любов или къде сгрешихме в живота си, а за това, по кой нов път да поемем на кръстовището, на което сме застинали.

На което сме зациклили, оглеждайки се на всички страни и чакайки да премине тирът, който да смаже всичките ни мечти.
Не ме разбирайте погрешно – и аз съм пяла с пълен глас “I will survive” и  „Never There” на Cake или „Don’t speak” на No doubt, когато са ми разбивали сърцето. И аз съм вървяла по улиците с надънен 2 Pac в слушалките на дискмена, мислейки си, че мога да покоря света. И аз съм си припявала „Lonely” на Nana на купоните със съучениците ми. Правя го и днес в колата или когато остана сама вкъщи.

Но нека приемем горчивата истина.

Детските ни години няма да се върнат. Нито стационарните телефони с антени. „Приятели” няма да се съберат, Кари  Брадшоу няма да е щастлива с Тузара, нито пък прическата й ще е по-малко абсурдна, а връзката, която прекратихме преди две години, ще си остане просто част от фотоалбума ни във Фейсбук. 

Край. Минало свършено. Каквото било – било. Страницата е прочетена, а книгата – затворена.

Да върнеш годините назад е невъзможно, освен ако не си герой от „Завръщане в бъдещето”, и затова е време да поемем дълбоко въздух, да се приготвим за тежък труд и да изхвърлим всеки стар сувенир, който си пазим от Острова на изгубените детски дни.

Да, време е да продължим напред. Все пак дори Роби Уилямс стана добро момче.

Тео Чепилов разказва за първото извънградско на Н. Трайков. Веднъж през 99-та.