Среднощни размисли върху сюрреализма и отношенията между хората

Три и половина сутринта е. Не знам защо не спя. Може би не мога да свикна с новото легло. А може и въздухът на 840 м надморска височина да е прекалено чист за моята замърсена градска дихателна система.

Събуждам се и гледам. В тъмнината. Чувам как другите мълчат, вероятно спят, вероятно мислят. Не знам. В главата ми изплува картина. Представа нямам защо точно тя и защо точно сега. Марк Шагал – „Над града“. Той и съпругата му. Летейки. Той я държи и просто се носят във въздуха. Въпреки това изглеждат студени, нереалистични, нарисувани.

Никога не съм разбирала Шагал. Сигурна съм, че като истински сюрреалист и той не се е разбирал. Естетически погледнато, творчеството му не е нищо особено. Въпреки това за мен е едно от най-високите. Не можех да си обясня това, докато не се събудих в три и половина днес. Като се сетих за картината, се замислих и за отношенията между хората, защото тя представя точно това.

И по-специално:
В началото си в ниското. Лежиш си на земята и гледаш нагоре как другите летят, носейки се нанякъде. Скоро започваш и ти да протягаш ръце – плахо, но въпреки това ти се опитва. Искаш да знаеш какво е да си високо. Над себе си. И в един момент някой те хваща, буквално те дърпа. Първоначално хвърчите шеметно, напред и нагоре. Погледът ти се размазва, няма как да видиш и да усетиш нищо странично заради скоростта. Понякога ти го дърпаш, понякога той, но винаги с една скорост и в една посока.

Докато на някой първи не му свърши горивото.

Ако това си ти, просто забавяш леко ход, продължаваш да летиш направо, но не и нагоре. Като почивка. После пак се ускоряваш.

Ако това е той, обаче падаш.

Започваш да летиш надолу в пъти по-бързо, отколкото си летял нагоре. Отново заради това не можеш да видиш нищо друго освен най-високата точка, от която падаш. От която са те изпуснали. По пътя пропускаш хора, случки, места.

Докато не стигнеш земята. Пропадаш в нея, вдигаш облаци прах. Заради инерцията отскачаш и падаш на друго място с огромна сила. Там вече не можеш да видиш откъде си паднал. Всичките ти кости са счупени. Съзнанието ти не е изцяло с теб. Чудиш се дали ще можеш някога пак да се движиш след травмите. Лежиш проснат дълго време, докато счупванията не започнат да зарастват от само себе си. Чувстваш, че ти е възможно да се обърнеш по гръб. И да погледаш останалите. Отново в небето. Всички те си летят по своите грижи. Започваш да се оглеждаш наоколо и забелязваш, че около теб има и други проснати, с външни рани и счупени кости. Виждаш, че след като е минало достатъчно време, и те започват да се изправят. Това катализира твоето собствено оздравяване и скоро отново усещаш ръцете си чувствителни. Размърдваш пръстите си бавно. После до лактите. А след една седмица ги протягаш.
Слънцето те огрява. Топли дланите ти. Усмихваш се, защото сетивността ти е почти напълно възстановена.
И тогава някой те хваща. Отново иска да те дръпне нагоре. Но ти вече си бил там и се чудиш ходи ли ти се пак. Или предпочиташ да си останеш долу. Вкъщи. Уравновесен.

Въпреки това стъпваш на краката си и  се оттласкваш, за да му помогнеш. За да усетиш отново онова чувство на безтегловност. И ето пак се носите бързо. Пак летиш. Пак не си сам. Този път обаче виждаш по-ясно около себе си.
И осъзнаваш, че след всяко следващо падане възстановяването на счупеното ще се случва много по-бързо. Дори няма да губиш повече чувствителността на крайниците си. Знаеш, че когато това се случи, с всеки изминал път ще виждаш все по-ясно какво се случва около теб, докато летиш.

А накрая дори няма да паднеш.

Просто ще се хванеш за някой, който лети със същата скорост като теб. А ако сте и в една посока – още по-добре. И никой няма да дърпа никого. Просто ще се държите и всичко ще е равномерно. Правилно. Спокойно.

Ако не сте – значи не ви е било писано. Изпято. Или нарисувано.

И в това няма нищо странно.

Мисля, че това е имал предвид Шагал. Звучи ли ти сюрреалистично?
На мен не.

Не е ли смешно, когато казват, че няма да те срещна?