Разминавания по спомен

Играем в различни филми, потъваме на двата екватора, разминаваме се по часова разлика, за да не можем да си намерим прилика. Толкова е естествено, че чак е девствено усещането пак да се събудим. Да се гледаме, да шумолим с изкуствените завивки у вашите. Момче, колко бързо си замина и колко бавно си тръгвам аз. С чифт сандали на гарата във Варна. С пакетче семки, плюя земята и псувам наум, че не съм. Че изобщо е невъзможно даже да си спомня за лятото, за обелените му колене, за прашасалите му пътища. За теб. Бавно се изтриха от паметта ми всички южни градове, всички възможни маршрути да те достигна. И аз не мога да ги вдигна, да ги реставрирам. Нарочно ли? Не зная. Аз и ти няма да сме до края. Даже вече не знам дали изобщо сме били. Повече неща „не сме“, отколкото „сме“ с теб. Единствено докато беше в мен, реално го броя за заедно. А залезите са си същите, чайките уморените, кръвта във вените и жалките опити на млади момичета за фелацио. На млади Дон Жуани за литература.

Светът тотално се е побъркал и най-ужасното е, че въпреки кръвта, която тече по улиците му, по столиците на картата, аз все още плюя семки на гарата и единственото, което ме интересува, е дали ако хвана случаен влак, до случайно място, няма да се върна оттам, откъдето започнахме.

Опасявам се, че те забравям. Опасявам се, че един ден никога повече няма да мога да те позная. Опасявам се, че остарявам, защото вече не плача, на дори на вид изключително тъжни неща. Дегенерират чувствата ми, апатията ги обхваща и ги черпи с Бейлис-и.

Някак нестандартно се получи, че една дама пие чай с приятелки и обяснява, че светът си е ебал майката.

Че вече няма Spirit-и в Бургас, че отдавна изветряха люляците, че дори пантофките вече ги произвеждат в Китай, за принцеси с много промили. Помниш ли, че ме учеше да ловя пухчета. Показа ми как трябва да отвориш дланта си и те много бавно да паднат вътре и после внимателно да затвориш. Ако се опиташ да ги хванеш, топлият въздух от движенията ти ги издухва и те се отдалечават от теб. Желанието за щастие е правопропорционално на отдалечаването му. Влаковете всичките са с обратна посока на твоята. А аз съм отворила длани и чакам, без резки движения. Без въжделения. Само ми стига едно потрепване, една миризма, която да те завърне. Да ми припомни, че не са бели ръцете ми. Че не е празно съзнанието ми от теб. Ама пухчета няма. И луни няма. Няма ги песъчинките по плажа, няма го и морето, пияното.

Бавно, много бавно избледняват чертите ти. Бавно, много бавно продавам билета си на някаква циганка с четири чавета. Не ми се вози вече. Ще седя тук и ще чакам всичките пролети, всичките есени и всичките ти свободни зими. Ще чакам да те пуснат в отпуска леките, летните, временните. Ще чакам вятъра на промените. Страх ме е, че ако стана от тази пейка, наистина ще престанеш да съществуваш и всичките години чакане ще са били напразно. А аз остарявам, обич моя. Вече не ме е страх от тъмното, от паяци и пчели. Вече сама връзвам връзките си и си закопчавам дънките. Сама приготвям кафето си и си оправям леглото – голяма съм. Научих се да карам колело без теб, да плувам в светлото и ако продължаваме така, няма да си ми нужен вече дори вечер.

Ще продължа да съм голяма, докато те няма. Ще пораствам всеки час на тая шибана пейка, ще запомня всички кондуктори, имената им, любовниците им, децата им. Ще стана паметник на варненската гара. И няма да съм с бели маратонки и скъсани дънки – ще съм без тебе и отдавна името ти вече няма да помня. Отдавна то ще е в списъка на закъсняващите влакове, на непристигащите.

А ако някога отново има лято. Нека да е през юли, с две запазени места. Билет до поискване. Билет за запомняне.

Чувал ли си за любов, която лети?