Да ходиш гол и бос е лукс, а солта по кожата е най-скъпият аксесоар

Летните градски делници са налудничави и особени. Изглеждат някак нередно. Разтапям се от уюта на есенна София. Топлината на малиновото вино през зимата и красотата през пролетта ме карат да искам да прегръщам този хубав, театрален, музикален, фантастичен град. Обичам, когато улиците са празни и всеки бяга по различните кътчета на страната, аз да оставам и сякаш царувам. Аз и градът. Добре се разбираме. Но лятото… как си мечтая за кораби и вълни през лятото. Как искам косата ми да е изтъкана от рибарски мрежи, полите ми да са от малки миди, а кожата ми да ухае на кокос и слънце.

„Всичко, което е далече от морето, е провинция“, казва Хемингуей. 

Вътре в мен, редом до разните мечти и бръмбари, се нарежда и безкрайното синьо, което е емоционална столица на моя свят.

Преди няколко вечери вървях из нагорещените улици на София. Очите ми срещнаха погледа на един розов залез, който се подаваше между сградите. Бях безпътна, облечена с рокля и очила. На краката – сандали, в ушите – музика, в чантата – книга. Имах всичко необходимо да бъда на плажа. Започнах да вървя към къщи и да си представям, че с всяка крачка се приближавам към морето и въздухът натрапчиво започва да ухае на солта от вълните. Представих си го и беше повече от реално.

Искам да се гоня с вълните и да тичам с чайките не защото трябва да избягам от града. Защото просто обичам морето. И то ме обича. Принадлежа му. И то е мое. Ревнувам, когато някой пише за него. Ревнувам, когато друг ми говори любовно за синевата. Тя е моя и сякаш само аз я разбирам и усещам. Обичам косата ми да няма съвършена форма и да ухае на вълни. Харесва ми, когато лицето ми е зачервено, защото е било целунато от слънцето. На морето съм русалка, морска нимфа. Оскар Уайлд ме е написал и очаквам рибарят да се появи от брега. На морето съм Зорба Гъркът и тичам боса, пия и танцувам по пясъка, защото морето е безвремие. Началото и краят на света. Нямам нужда от сандали и ходя боса. Влизам във водата с пусната и рошава коса. Потапям се изцяло и сякаш това е смисълът да бъда част от вселената. Очите да щипят от солената вода, косата да е натежала и мокра по раменете, водата да гали и прегръща тялото и навсякъде да има слънце. О, миг, поспри, моля те…

Искам вечер да съм на плажа и да пия бира. Да не ме интересува дали трябва да се прибера или не. Да нося развлечени торби и шалове да претворявам в рокли. Нощем да гледам огромната луна, която да се отразява в тъмното синьо, създавайки съвършена пътека. Пълната луна, морето и фарът сякаш са причина да се живее.

Причина за още една бира, причината за лято в чаша. Джин с тоник. Вино от глухарчета. Причина за щастие. Мечтая всеки ден да имам среща с безкрая. Защото морето е своеобразен безкрай.

Не само за погледа и сетивата. Сядаш срещу него и пропадаш в себе си. Оплиташ се в сладките мрежи на собствения си сложен свят. То те изслушва, поема, прегръща, успокоява, разсмива, вдъхновява…

Неусетно стигнах пред блока си. Косата ми не беше изтъкана от рибарски мрежи и по полите ми нямаше миди. Не ухаех на кокос и слънце, а на вече избледнял аромат от парфюм и градски шумотевици. Прибрах се. Пуснах си музика. Сипах си бира и се превърнах в Зорба.

Прочети още за една синя среща със стар приятел.