Когато онова, което се случва все на другите, се случи на теб

Този текст е клише, което се роди в клиширана ситуация на една салфетка на плажа в Лозенец след едно или три мохитота, но някак си го чувствам по-истински от всички, които съм писала досега. Такива клишета дай боже всеки му, и то изречени от един краен скептик, който доскоро би се смял с глас на подобно нещо. Това е историята на една любов, която не е като другите, понеже никоя любов не прилича на друга. И съдържа онези думи, които всеки знае, но не всеки казва, понеже май не е много модерно. Тази история обаче е и като всички други, с общ знаменател и неподвластна на географски, времеви и други различия. Едно чувство, което си е само мое, но и на всички вас, негово, нейно и на онези, които си мислят, че това е много далеч от тях. Защото, докато има хора, които ни карат да чувстваме онези прекрасни неща, които винаги сме вярвали, че се случват само на другите, думите на тази история трябва да бъдат изричани отново и отново.

А тя е следната. Бях на море с компания и в един следобед някакво огромно насекомо, нещо между бръмбар, хлебарка и бог знае какво, се промъкна в стаята, когато мъжете пиеха бира на плажа, а аз бях с две приятелки, които също като мен изпитват панически ужас от пълзящи непознати 15-сантиметрови видове. Не искам да разказвам как го разкарахме, но съм сигурна, че всички хора от близките апартаменти чуха. Справихме се, разбира се, не беше краят на света. Обаче този момент ме накара да се замисля колко по-хладнокръвно би реагирал един мъж в тази ситуация. И в много други.

Жените просто понякога истински се нуждаем от мъже. Всички до една. Ако имаме нужда от тях дори когато успяваме в кариерата, изкарваме пари за скъпи чанти и почивки, взимаме диплома след диплома, обикаляме света и още сто неща, на които нежните половинки са способни и понякога са достойни почти за приз „Стара планина“.

Обаче като няма кой да ти убие насекомото, да ти носи чантата или да те изпрати в тъмното, всичко друго спира да има кой знае какво значение.

Обичам мъжете по също толкова хиляди причини, по които ги мразя и по които са вбесявали всяка една от нас до степен, в която ни се иска да ги бутне тир на пешеходна пътека. Честно, случва ми се през 5 дни и в такива моменти мога дори да се закълна, че всяка една клетка в тялото и мозъка ми го иска. За щастие само за части от секундата.

Обичам мъжете като биологичен вид, като бащи, като братя, като съпрузи, като приятелчета за секс или просто приятели, като другата половина, като по-лошата или по-добрата, или по-логичната, или по-безчувствената, по-коварна, годна или негодна част от тази планета.

Като всичко, което са, и още многото неща, които не са и ни се иска да бъдат, но на тях не им дреме. Обичам ги като сила, като слабост, като най-хубавото и най-лошото нещо, което ми се случвало в тоя четвърт век живот. Като онова, в което винаги е бил смисълът, или онова, което в крайна сметка е нямало значение. Като онези тъпаци, заради които съм се скъсвала да рева, а не трябваше, или като онези, които добре че бяха до мен да ми бършат сълзите, защото иначе не знам какво бих правила.

Обичам как взимат решения бързо и без обяснения, как спират да слушат след десетата минута, понеже толкова ли не можеш да го кажеш с две думи. Обичам как ми казват ще се оправиш, когато имам пак и пак проблеми в работата, нищо че изобщо не могат да разберат в какво точно се състои, колкото и да им обясняват, и идея си нямат дали ще се оправя. Как казват "Красива си." дори когато знам, че косата ми е ужасна точно днес и тази блуза ми е от две години. Че обичат как ухая, как им крещя, как сменям радиостанциите през 30 секунди и пея ужасно фалшиво, как ме завиват и ми трупат още тежести във фитнеса, които очевидно едва вдигам.

Как казват нищо ми няма и нищо наистина няма. Как за тях ще ти направя специална вечеря и ще ти сваря спагети е едно и също. Как са по-честни с приятелите си и не ги редят с часове.

Как се ориентират по-добре в тъмното и в моите странни лутания между "Обичам те!" и "Разкарай се!".

Как ми овладяват емоциите и лудостите, как ги предизвикват, после пак ги овладяват, докато накрая стигнем до извода, че с тях ни е по-интересно.

Обичам, че ми носят цветя, шоколади и талиатели. Че си разхвърлят дрехите и ме карат да обичам безпорядъка, понеже, ако ги няма, за да го правят, ми е самотно. Че ми отварят вратата, нищо че мога и сама. Че ми харесват мусаката, но не и чията с боровинки. Че не ми броят чашите и дневните настроения. Как казват „не, не си дебела с тази пола“, преди дори да ме погледнат. Как ми сменят крушките и ми оправят пресата за коса и тостера, но най-вече как ме карат да вярвам, че мога и сама. Че понякога мога много повече от тях и със сигурност много повече от старото ми Аз, преди те да се появят в живота ми. Че мога достатъчно, че съм достатъчно и че имам и винаги ще имам всичко, когато обичам и знам, че съм обичана. Не с думи, а с поглед. Защото той никога не може да се сбърка. Всяка една жена е повече жена, когато усеща върху себе си този поглед, и всяка една вярва повече в себе си и в онези неща, дето ги пише по книгите, когато се чувства добре в живота си.

Някъде бях чела, че когато една жена говори за мъжете под общ знаменател, обикновено има предвид един-единствен мъж. Поне в този случай да.

Когато се говори за мъже, задължително става дума и за жени. Жени. Но не от Буковски.