За кого се сещаш, когато се заговори за писане, лекомислие и красота?

Константин Трендафилов е спретнатият човек, създал своя мърляв блог и продължил да твори отвъд него. Няма нужда от представяне за хората, които съхраняват усърдно своята чувствителност, а пулса на живота долавят чрез поетичното изкуство. Той е човек на детайла и успехът му се дължи на дарбата да удържа в кратки редове бурните съкровения, които хората премълчават, защото не откриват думите, изобразяващи усетите им. Красиво е да откриваш човек, който може да подреди хаотичните емоции, плаващи в неразказаните и интимни кътчета на същността ти. От първата му издадена книга разбрахме „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“, но сега отиваме извън пределите й, за да ни издаде някои други неща…

 За писането и литературата

Кои са най-големите съюзници на един спретнат човек?

Самотата, но не в самотния смисъл.

Никой от нас не танцува в дискотека така, както танцува сам вкъщи, когато никой не го гледа.

Но за разлика от танците, в литературата позите не са желателни. Там е важна точно голотата – такава, каквато можеш да покажеш само пред себе си. Затова самотата е неизбежен спътник, ако човек реши да пише… бил той спретнат или не.

Любимото време, когато творбата се излива съвсем естествено от теб?

Ако отговоря на този въпрос откровено, ще изгубя читателките си окончателно.

За какво си мислиш, когато не се сещаш за никого?

Естественото ми състояние е да не мисля за никого. Затова откровено се радвам, когато някой се прокрадне и все пак. А иначе умът ми е постоянно ангажиран с важни, големи теми – в единия момент искам да си купя надуваем крокодил, в другия се питам защо някое момиче би си купило гуменки на платформа. Не скучая.

За кого се сещаш, когато ти се чете стойностна литература?

Тенденцията при мен е, че в последните години не чета само за удоволствие. Подбирам автори, които мисля, че ще ми се отразят добре. Та, в момента се сещам за Достоевски и след като съвсем наскоро се запалих по него, изяждам трета негова книга. Но и това ще мине.

Какво определя един спретнат човек за стойностна литература?

Не знам да има ясен критерий за това, дали нещо е стойностна литература. Има подсказки, но не и критерии. Това е нещо, което усещаш – на един му харесва, на друг – не. Но виж, слабата литература – тя има милион издайничета. Това, което минава за хигиеничен минимум за стойностна литература, която се радвам да чета, е избягването от клишетата и патоса. Нещо, което не понасям, са текстове, чиито автори мислят, че светът се върти около тях и че клишето на тяхната драма е интересно, защото е тяхно. Това не е литература. Това е резултатът от някакво терапевтично писане, който по погрешка е бил споделен с другите.

Пропорционални ли са стойност-оценяване?

Сигурно е смешно аз да говоря за това поради следната причина – някои хора заклеймиха текстовете ми, защото бяха харесани от масова аудитория. Не знам колко популярен трябва да си, за да си слаб автор, или колко непопулярен трябва да си, за да си гениален, следвайки тази логика. Сигурно ако само един човек те е чел, текстовете ти са диаманти. Но настрана от тази глупост, откровено мисля, че масовата аудитория не разбира от литература. Средният българин няма тази култура – да усеща жанровете и да знае какво се вписва и какво не. Тези натрупвания на модерни автори, които ти дават инструментите да разбереш кога те играят със стари трикове и кога четеш оригинален текст. И говорейки за поезия – изненадан от липсата на рима в голяма част от модерната поезия, българинът масово мисли, че всеки текст, който се пренася на нов ред преди точката, е поезия. Не е. Така че с големия шум около поезията, който се вдигна напоследък, видях и големи глупости, които показват откровено ниска култура и от пишещия, и от лайкващите. Но вярвам, че всичко това е неизбежна част от едно културно прохождане.

За кого ти се иска да се сещат хората по-често?

Ако някой иска да си създаде съвсем адекватен, висок критерий за това, какво е поезия, моля да прочете Екатерина Йосифова, Кристин Димитрова, Константин Павлов, Иван Методиев и… Абе, нека спра дотук. Оттам насетне ще се ориентира.

Боли ме, че в представата на българите гениалните автори са някъде извън границата, а те са се разминавали с поне един от тях в кварталния магазин няколко пъти, без да знаят. Единственият начин да се гарантира, че българите разпознават и оценяват съвременните си културни икони, е, ако се осъвремени програмата на учениците в училище. Нещо, което е болезнено нужно, веднага.

За лекомислието

Какво е надценено в света през твоите очи?

Този сезон – черешите. Извън тях, вещите. Това вечно преследване на ненужни луксозни показатели на социален статус във формата на скъпи коли, тениски с грозно големи лога и откровено причудливи обувки на висок ток, които би трябвало да са красиви заради цената им. Това са неща, които не разбирам. Не мисля и че ще разбера, но всеки е добре дошъл, да не се опитва да ми обясни.

Обличат ли те често в социални одежди, които не ти прилягат?

Разбира се, но това е нормално. Преди някой да те опознае, обикновено прикрепя клише към образа ти – всички го правим. Така опростяваме социалния ни свят и го правим по-подреден. Лошите са лоши, добрите – добри… И така. Заради микропопулярността ми често дочувам за себе си големи глупости. Дори има хора, които откровено не ме понасят, а не са си казвали две приказки с мен. Не им пожелавам да ме срещат никога! Големи са шансовете да видят, че съм нормален, свестен човек. Тогава ще трябва да измислят кого друг да мразят, което ще е умерено неудобство.

Събличаш ли илюзиите, които хората си създават за теб?

Гледам да не се занимавам – битката е твърде неравна. Наясно съм с глупостите, които хората предполагат за мен – темата „млад поет“ е твърде благодатна за банални полети на мисълта. За повечето момичета е блянов образ, за повечето мъже – някой, когото искаш да удариш. Не се старая да оборвам никого, просто си правя моите неща, а оборването се случва само в процеса – и жените разбират, че не съм никак блянов, и мъжете разбират, че има далеч по-заслужили от мен шамар хора. Иначе не съм се променил и грам, откакто блогът или книгата набраха популярност, защото популярността никога не ми е била цел.

Коя слава може да те обиди?

Честно казано – никоя. Не очаквам да се харесам на всички – понякога дори на себе си не се харесвам. Но получих одобрението на важните за мен хора – на имената в българската литература (и няколко от небългарската), които ценя. Не мисля да ги обявявам във Фейсбук статуси и да се подпирам на техните авторитети, както повечето автори правят. Считам това за една лична победа и като такава я празнувам сам със себе си. Но откакто това се случи, някои мои несигурности поутихнаха и сега е в пъти по-предизвикателно да успея да се засегна от случайни коментари. Преди ме болеше, когато някой каже, че пиша манипулативно-сълзливи текстове, създадени, за да се харесват от масите. Никога не съм го правил с тази цел и които трябваше, го разбраха и оцениха. Другите ги съветвам и все пак да прочетат, преди да коментират – обикновено не вреди.

Кои са парченцата от Човека, които те впечатляват или отблъскват най-силно?

Това, което най-силно ме отблъсква, е дребното мислене и завистта. Повечето хора са толкова втренчени в дървото, че не виждат гората зад него. Качествата, които ме впечатляват у хората, са липсата на подуто его и чувствителността. Страх ме е от хора, които са изгубили своята деликатност. Те не усещат света, не усещат и хората в него. Страх ме е, че средата е направила повечето хора у нас такива.

Правилната дозировка лекомислие може ли да се трансформира в очарователно безразсъдство?

Очарованието от безразсъдството идва при успешния резултат. Няма нищо чаровно в „подръж ми бирата за секунда“, последвано от нелеп опит за задно салто и фрактура на двата крака. Но лекомислието е нужно, за да бъде човек щастлив. Мисълта убива действието, казват. А бездействието е най-сигурният начин да потънеш в самосъзерцание, а после – самосъжаление.

За красотата

Разхвърляна ли е навсякъде красотата за спретнатите хора?

Красотата е подредена навсякъде. Тя е константа. Способността ни да я виждаме не е. Има красота и в песента на птичките и темподобни, има и в мъката, и в страданието. Човекът се нуждае да страда също толкова, колкото да бъде щастлив. Което не е никак тъжно – хубаво е. Така като се замислиш – май нямаш грешен ход. Просто трябва да умееш да разпознаваш красотата на момента.

Последният красив градски спомен, който те докосна?

Разговор с касиер на банка, в течение на който получих тремор от смях. Бях си забравил паролата и той ми я подсказваше десет минути, понеже няма право да я издава директно. Получи се като тривия-шоу по местна телевизия. Починах от смях. Харесвам, когато хората не се взимат много на сериозно. Това винаги може да ми оправи деня.

Какъв е списъкът с неща (за имена не питаме), които не забравяш да вършиш през лятото?

Всеки ден е кратък. Съдържа: „не се прибирай вкъщи, каквото и да става“. Гледам да се възползвам от всеки сезон колкото може повече. Лятото спортувам навън много често. Това ми носи удоволствие. Разхождам се по паркове, прекарвам повече време по пейки, отколкото вкъщи.

Носиш ли щастието със себе си, или то те е понесло нанякъде?

Аз съм един брадат контейнер за щастие.

Органично щастлив съм – по това съм се метнал на майка ми. И в добри, и в кофти моменти. И се смея на всичко. Вярвам в това. Като умра, се надявам хората да не си изгубят чувството за хумор и да пуснат някой тънък лаф по темата. И не мисля, че в това има нещо цинично. Мисля, че щастието е да виждаш нещата каквито са, а смехът е най-силната му манифестация.

Да подредим ли нещо и какво?

Гардеробите си. Пуловерите отдолу, потниците отгоре. Някъде при пуловерите да сложим и навъсените физиономии. Лято е, хора. Не се напрягайте за глупости. Поне почакайте до септември.

Виж един друг бъдещ герой, с който те запознахме наскоро.