Животът е като секса – при едни свършва с усмивка, при други свършва в устата

Benjamin Schubert

Животът е като секса – при едни свършва с усмивка, при други свършва в устата. Това е положението. Казано накратко, без излишен патос. Докато едни се мъчат с топла бира и контрабанди цигари (за по-евтино), други сърбат от Луи XIII-ти за хиляди левове, смучейки ръчно направени пури. Уви, накрая и едните и другите приключват по идентичен начин – с празни ръце, грижливо прибрани към тялото в някоя подземна квартира на близък гробищен парк. После всички дружно се превръщатв хумус и накрая природата печели. Това е положението.

Боли ме за Новия световен ред, за Федералния резерв и за екзалтиралите от експлоатирането на чужди човешки животи субекти. Боли ме за сбърканата финансова система, поголовната корупция и наркотиците във вените на политиците. Боли ме за Ислямска държава, дупките по пътищата и най вече за тази между предните два зъба на Джена. Боли ме за хилядите във френдлиста ми във Фейсбук, повечето от които никога не съм ги виждал. Боли ме, че всеки предлага сърцето си, но само по Вайбър. Боли ме оная работа за всичко, ако нямам верни хора до себе си.

Боли ме за озоновата дупка, HAARP и силиконовите образувания в циците на певиците. Боли ме дали Галин е гей, Галена eгола или Глория е горила гълъби в Гълъбово, за да прави черни магии на Галин отгоре. Боли ме, че шеф Манчев изневерява на жена си, жена му на него, и всичко това едновременно в една стая.

Боли ме за суингърите, скинарите и веганите. Боли ме за кубиците в джуките, циците и под капаците на седмиците. Боли ме, ако те няма.

Благодаря ти. Че си до мен и всяка сутрин се събуждам с изгрева на очите ти. Че усещам полъха на дъха ти, тих и едва доловим от шума на стрелките на стария стенен часовник над нас, докато потъваме в прегръдките на следобедния сън. Благодаря ти, че си нормална, когато съм луд. Че си луда, когато съм нормален. Че ми се обаждаш преди да заспиш и не заспиваш преди да се обадиш. Че носиш тениската ми, за да ти шепти за мен, когато ме няма. Благодаря ти, че пиеш бира, псуваш като каруцар и гледаш Шампионска лига. Че тресеш прозорците като земетресение, когато се оригваш. Че сутрин сънливите ти очи са по-нежни от морската пяна, а лигата ти има вкус на мед и капучино. Че ме правиш щастлив. Че те обичам.

Благодаря ти. Че ми напомняш, че е беден този, който има всичко в ръцете си, но нищо в сърцето си. За другите си някой, докато имаш нещо, а загубиш ли го, се превръщаш в нищо, умножено по вече свития диаметър на социалния ти периметър.

Не е нужно да си Ницше, Софокъл или бинокъл, за да прозреш в маранясалия хоризонт на днешната изкривена действителност умиращия от глад човек, чийто търбух се влачи по земята от преяждане. Сит е, но все пак гладен. Сърцето му къркори.

Той е нагледен пример за риска от живеене в оксиморонен свят, в който естествените ценности като любов, приятелство и семейство са лъжливо подменени с алчност, панаир на суетата и изкуствени химени за по 200 лева парчето, примерно. Във филма „Великият диктатор”, излязъл по екраните през далечната 1940 г., безсмъртният Чарли Чаплин произнася реч, чийто думи звучат стряскащо сякаш са изречени вчера:

„На този свят има място за всеки и земята е достатъчно богата, за да осигури прехрана за всички. Животът може да бъде свободен и красив, но ние изгубихме пътя… Алчността отрови душите на хората, тя изпълни света с омраза, накара ни да маршируваме към мизерия и кръвопролитие”…”Мислим твърде много, а чувстваме твърде малко. Повече от машините ние имаме нужда от човечност, повече от хитрост ние имаме нужда от доброта, от нежност. Без тези неща животът ни ще бъде жесток и ние сме изгубени.” И в духа на цикличността, да се върнем към началото. Животът е като секса – при едни свършва с усмивка, при други свършва в устата. Извод – внимавай как и къде свършваш! Буквално и преносно казано. Изборът е твой.  

СЛЪНЦЕТО ЗАПЛЕСНАТО В БЕДРАТА ТИ