Наръчник за подкрепа, или когато дъното наистина е тъмно

Интересно е как за миг животът ни може да се смали в една малка точка. Толкова малка, че доскорошните оплаквания на приятелките ти, че той не им се обажда, че са си изпуснали часа във фитнеса, че са качили някое килце, могат да ти се сторят вулгарно незначителни. Когато загубиш всичко, животът наистина ти се усмихва, и то не назидателно или иронично, а ей така с всички зъби.

Загубата на скъп човек е нещо, за което не се говори, не се скърби публично, не се разисква с часове по телефона. Тази загуба е лична, вътрешна и не е флаг. Тоя флаг никой не го развява, той е малко знаме, забито в сърцето, чиято дупка никога не минава и чието веене се случва дори без капка вятър.

Това се нарича проблем – истински, и понякога е редно хората, които са свикнали да те занимават с всичко и най-вече със себе си, да се съобразят, защото от дъното се оттласкваме трудно и с помощта на приятели, а тези приятели е редно просто да помълчат с теб или да зная поне това:

ТИ НЕ СИ БОЛЕН

Или поне не буквално. Душата ти се гърчи в нещо много по-страшно, от която и да е болест, но в най-трудните моменти състрадателните погледи и уплашените физиономии могат единствено да те вбесят. Съветите също, както и прекаленото навлизане в кръга на личната ти скръб.

Затова е редно приятелите ти да са до теб, но да не те гледат, като субект от друга планета. Страхът в очите им пред трагедията, която изживяваш, също не е полезен, нито помагащ. Масовото „не го оставяйте сам“ също не е мантра, валидна в тези ситуации, защото понякога именно оставането сам е нещото, което може да запази баланса ти поне за малко.

Хилядите разплакани и опечалени хора едва ли биха те накарали да се почувстваш по-добре. Когато си в ужаса на загубата, имаш нужда от силни приятели и те биха били единственият ти път нагоре.

И НЕ Е НУЖНО ДА СЕ СТЯГАШ

Когато „се стягаме“, за да преживеем трагедия, буквално спасяваме тялото си и психиката от разруха в трагичния момент. Това е адреналин и естествена реакция на организма, за да се справи. Това обаче не трябва да продължава дълго, защото таенето в себе си на неизплаканата скръб или емоция могат само да причинят значително по-трайни щети. Ето защо, когато приятелите ти се опитват да ти помогнат, тази фраза не е от най-полезните.

Никога няма да забравя думите на баба „поплачи си, чедо и ще ти олекне“. Хората, които са до вас в такива моменти, е редно да кажат същото и просто да останат до вас, да ви завият с нещо топло и да ви подадат нещо силно за пиене, докато се опитвате буквално да изплачете тази чернилка от разума и съзнанието си.

Викането, плачът, хлипането и всички реакции освобождават и това сега е нужно, а приятелите ви трябва да са наясно, че „не плачи“ няма да помогне нито на вас, нито на чувствата ви точно сега.

РАЗСЕЙВАНЕТО

След като си преживял загуба, всички масово се надпреварват да те канят да излизаш, да те водят на кино или клуб и буквално да те вливат в тълпи от хора, за да ти помогнат да се разсееш. Истината е, че това успокоява тях, че са направили нещо за теб, отколкото теб самия.

Да наблюдаваш как животът продължава да тече с пълна сила, дори когато твоят личен свят се е сринал, може и да е терапевтично, но в повечето случаи е още по-силно депресиращо. А и когато си единственият индивид в заведението с чаша уиски и тъмни очила, под които се стичат сълзи, докато всички се целуват и забавляват, едва ли би ти подействало силно стимулиращо за нов живот и начало.

По-добрият план в тези ситуации е разходка сред природата или здрав преход, за да можеш да се измориш чисто физически, да се надишаш с хубав въздух и да послушаш тишината, и ако някой от многобройните ти приятели направи това за теб, то той би ти помогнал. Истински.

МЪЛЧАНИЕТО

Всички, които не са преживели загуба, смятат, че е редно да говорят с теб непрестанно. Да ти разказват светли теории за живота, да те убеждават как всичко ще е наред, да ти цитират мъдри мисли и ню ейдж учения.

А истината е, че всичко, от което ти се нуждаеш в този момент, е тишина. Ти знаеш, че светът не свършва, наясно си, че времето лекува, че този човек е по-добре на новото си място и т.н., но не искаш да го слушаш 24/7.

Имах мъдър приятел, който след една тежка вечер дойде при мен към 3 сутринта, седнахме в кварталната градинка и просто мълчахме с часове. Беше прохладно, той не ме пита нищо за нещастието, просто беше до мен, ей така, под звездите и вятъра. Аз сама започнах да говоря, да плача, да мълча, да свързвам безсмислени факти и изречения. Той стана, наметна ме с якето си и просто ме изслуша.

После ми запали цигара и по изгрев ми взе такси и ме изпрати до къщи. Тъгата и скръбта нямат нужда от много думи и разяснения, затова не натоварвайте скърбящите си близки хора с теории. Не им помагате, поне не толкова, ако просто си помълчите с тях, ей така, за малко.

ВРЕМЕТО

Ако за вас времето лекува, то знайте, че за опечаления човек времето тече по съвсем друг начин. Затова, ако след половин или една година му се обадите с проблемите от интрото, не очаквайте той да реагира възторжено и съпричастно. След големите изпитания следват и големи промени и точно тогава ние порастваме, ставаме по-устойчиви и по-силни.

Затова не му се сърдете, ако ви каже, че това, с което го занимавате, не е сериозно. То наистина не е или поне не за него. Силните хора, преживели големи житейски уроци, се познават по очите. По малкото думи, казани на място, по усмивката, която рядко се появява там горе.

По ръцете, по многото цигари в пепелника, по смелите крачки. Крачки, нямащи много за губене. Животът удря големи шамари само на големите хора, които ще могат да ги понесат, и затова следващия път, когато ви се пусне бримка на чорапогащника или ви се счупи нокът и това развали деня ви, погледнете наоколо в автобуса. Със сигурност ще забележите някой леко усмихнат човек с огън в очите.

Той крачи през живота въпреки шамарите. Покажете съпричастност и се радвайте на новия ден. Сутрините все още са подарък за тези, които са тук.

ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА – НЕЩО КАТО НОЖ, НЕЩО КАТО ЦВЕТЕ, ИЗОБЩО КАТО НИЩО НА СВЕТA