Понякога трябва да казваме „не”, без да чувстваме вина

Живеем в свят, който изисква много от нас. Трябва да сме широко скроени и отворени към промени, но трябва да вярваме и в старите, олдскул ценностиот времената, когато връщахме бутилките от лимонада в магазина за джобни. Трябва да сме винаги навреме, но не трябва да сме твърде рано там, защото така правят само лузърите и хората без личен живот. А това не е гот.

Трябва да умеем да спестяваме и да отделяме за черни дни, но не и да бъдем Скрудж и да цепим стотинката на две, ако някой иска да го черпим една бира. Трябва всички наши близки да разчитат на нас, но в същото време да знаем, че трябва да разчитаме само на себе си.

Трябва да  си плащаме сметките навреме, но да не търсим сметката от никой. Не трябва да  трупаме дългове, но трябваме винаги да знаем на кого сме задължени.

Да поемаме отговорност, но и да поемаме рискове.

Премерени, разбира се. А понякога всичко, което ни се иска, е да бъдем луди, диви, нецепещи басма на никого, непоемащи никакви отговорности и неспазващи обещанията си. Поне не всички и не на всяка цена.

От деца гледаме филми за супергерои, за добри и лоши, за хора, правещи чудеса, скрити зад маски. Иска ни се да караме мощни коли и да летим от сграда на сграда, но…възможностите ни са толкова, толкова ограничени! Иска ни се да бъдем като тях, но няма как . Често казваме: „Тоя да не е луд, за какъв ме мисли, за супермен ли? Не съм”. И знаете ли? Просто не е нужно!

Не е нужно винаги вие да бъдете героят. Ние нямаме суперсили, а имаме човешки слабости и недостатъци. И в това няма нищо лошо. Защото няма нужда винаги ние да сме онзи, който е насреща. Онзи, на когото може да се разчита. Онзи, на когото можеш да се обадиш в 2 през нощта и да го помолиш заедно да скриете трупа на „досадната ми хазяйка, щото не издържах и я ударих с тигана”.

Всеки от нас им нужда в някой момент просто да изчезне. Да се скрие в сянката на своите мисли от понякога изгарящо слънце на чуждите нужди. 

Ако светът, който ни заобикаля, не иска и не иска да се изгради отново, ами тогава – майната му! Ние пак можем да си тръгнем, яхнали коня на непукизма към залязващото слънце, а ако ще зад гърба ни да се чуват писъци и трошене на стари сгради и разцепване на многовековни подпорни стени.

Вярвам,  че дори Агент 007  се затваря от време на време в тоалетната, сяда на тоалетната чиния и вперва поглед към празното пространство, докато в хола децата му малко по малко разрушават всичко, до което се докопат. И на Батман понякога се случва да влиза под душа, да завърта до последно топлата вода и да оставя по тялото си  да се стичат браздички вода, да затваря очи и да си представя, че е някъде далеч, далеч, например при Дороти от Чудната страна на Оз.

Никой от нас не е перфектен. И няма човек на това земно кълбо, който поне веднъж не си е казвал „Писна ми!“, „Не издържам”, „Искам да избягам”. Но не е нужно да опаковате багажа си в този момент и да заминавате за Занзибар. Дори само да се скриете за два-три часа някъде, където и да е, ще ви стигне, за да заредите батериите.

За да се случи това, обаче е нужно много важно условие. А то е да се освободите от чувството, че винаги вие, ама точно вие трябва да сте човекът, на когото може винаги да се разчита. Да се освободите от чувството за вина, когато казвате „не” и когато просто си признавате „съжалявам, но нямам сили за това”.

Спокойно, няма нужда винаги ти да си героят. Всъщност никой не очаква наистина това от теб. Дори ти самият, нали?

СОЦИАЛНИЯТ МАХМУРЛУК Е ПОЛЕЗЕН