Нещата от живота

Къс разказ за неволите на една жена в Градския транспорт

Госпожа П. чакаше дълго време да стане първи юни. Чакаше го като пето число. Тогава получаваше заплатата си. И пето число бе като Нова година. Поне за няколко часа влизаше в обувките на Рокфелер и Доналд Тръмп едновременно. Чувстваше се, сякаш притежаваше света. Сякаш можеше да постигне всичко.

Отиваше веднага да зареди колата си – модел 1999-а. В този момент се чувстваше като горд собственик на „Мерцедес” – модел поне 2005 г., и с особена гордост казваше на момчето:

„За 20 лева и моля, проверете ми гумите!”. 

Можеше да си го позволи и дори нямаше да си брои стотинките! Можеше да си позволи дори да остави бакшиш на момчето и после нямаше 10 минути да се обвинява за „безразсъдната” си постъпка. Светът беше в краката й. С подобно нетърпение чакаше и първи юни. Денят, в който билетът щеше да стане 1,60.

Ах, какъв ден! Всички го чакаха с нескрит гняв и недоволство. Но тя! Тя нямаше търпение! Щеше да се качи в автобуса в 8.21 , който тръгва от спирката й на „Плиска”. Вече го беше измислила. И не, нямаше да си купи билет. Имаше лев и 60 точно. Но нямаше да си купи. И нямаше търпение да срещне някой контрольор. Да се изтъпанчи отпред и да му каже:

„Не, нямам билет и въобще няма да си купя!”. Щеше да му каже тя!

Щеше да му каже тя всичко! Как животът й е протекъл не по начина, по който иска. Как работи от 8 години за 800 лева и никой не я пита може ли тя или не може да си позволи да дава по повече от 3 лева на ден за билети! Та понякога тя не даваше и толкова, за да си купи ядене през деня. Всичко щеше да му каже и той ще е длъжен да я слуша.

Ще му разкаже за Петър, който избяга с шефката на отдел „Маркетинг” преди три години и я заряза с двете им деца, харчи с пълни шепи заплатата на любовницата си, снимат се на почивка в Гърция, а по коридорите пъчи загорели мускули и се хвали с тренировките си два пъти на седмица. А преди не можеше да го накара да стане от дивана, за да й помогне с готвенето.

Ще му разкаже и как на едва 39 години не може да си представи как ще започне нова връзка, ‘щото, като чуят мъжете, че има две малки деца, бягат, все едно ги е ухапала пепелянка. Ах, как нямаше търпение да срещне този контрольор! Как ще го накара да съжалява, че е казал „Карти и билети за проверка”. Да пътува две спирки и да плаща 1, 60! Те да не са луди.

Сутринта на заветния 1 юни тя се качи на автобуса и с дълбоко спотаено задоволство гледаше как останалите дупчат билетите си, а звукът от перфоратор галеше ухото й като удар на камбани по Великден. Някак весело, жизнерадостно, някак обещаващо промяна. Може би промяната в поведението й днес ще донесе и промяна в живота й? Щеше да стане по-смела, по-отдадена, по-готова на всичко.

Щеше да отиде при шефа си и да му заяви, че ако не й вдигне най-сетне заплатата, напуска и това е! Все щеше да си намери нещо друго. Още е млада, умее ги нещата и не я мързи.

Улисана в мисли, внезапно се сепна, когато един ученик до нея настойчиво й буташе перфорираното си билетче и сякаш насила искаше да го сложи в ръцете й. „Вземете, аз слизам, ако ви трябва..”. Тя го гледаше с колебание, чудеше се. Предоставяше й се безценен шанс – хем да прецака системата, хем да остане суха в една опасна ситуация. „Не, благодаря. С карта съм” – излъга тя. Гордо отхвърли подадената й сламка и вече знаеше – нищо не можеше да я спре по пътя към свободата. Свободата от всички ограничения кое е редно и кое не. Свободата от срама, от страха…Свободата, че може да направи това, което си е наумила.

Докато зяпаше прозореца, забеляза, че спирката й приближава. А още не се бе качил контрольор! Добре де, може да походи още малко и да слезе на следващата спирка! Така отлагаше слизането си още три спирки. Виждаше, че закъснява за работа. Но знаеше, че ако сега не го направи, няма кога друг път. Сега или никога! И най-сетне търпението й бе възнаградено.

Качиха се двама. Мъж и жена. Жената бавно, но сигурно се приближаваше към нея. И… О, по дяволите. Един студент използваше старо билетче от левче и тя веднага препречи пътя му с яростта на опълченец. Колегата й се приближи към госпожа П., аха да спре при нея, но чу спречкването между момчето и колежката му… и я подмина. 

Госпожа П. едва не се разплака. Така ли ще е винаги? Така ли винаги ще я подминава щастието?

ВИЖ ОЩЕ ЕДИН ТЕКСТ ЗА ЛЕВ И ШЕЙСЕТ!