Размисли и страсти на един прекалено празнуващ човек

Празниците са хубаво нещо. Те ни носят наслада, отмора, събиране със семейството и храна, ама мноооого храна. Ако бяха измислили таблица на великденските калории, поети по време на празника, тя щеше да наподобява Менделеевата, но вместо елементи на странни вещества със странни имена в нея щеше да има простички неща, като козунак – сбогом, любими дънки с ниска талия, зелена салата с яйца и още яйце – няма да му се обаждам и тази седмица и следващата, агнешко с домашна питка – сбогом, летни рокли и влажни погледи, здравей, Волния Уили и други подобни.

Има нещо обаче, което не ни хрумва често, и то е, че реално, ако сме сгафили сериозно по време на великденската трапеза, можем да влезем в рязък режим на следпразнични пости и да се опитаме да възстановим безвъзвратно загубеното си самоуважение и възможността сами да си връзваме връзките на обувките. Ето и пример от пътеписа на един преял и много, ама много празнуващ човек:

ДЕН ПЪРВИ – НАСТРОЙКАТА

Ставам. От леглото вместо мен се измъква подобие на предишната секси мацка със сочно дупе. Сега съм нещо средно между Дженифър Лопес по време на бременността и Ким Кардашян през цялото време. Поглеждам до мен няма Кание Уест – има кола, козунак, шоколади и остатъци от нещо, което е било агнешко преди ден-два. Това е дъното.

Празникът мина, олелията около него също, а аз освен с приятни спомени съм и в компанията на пет-шест килограма отгоре, и то само ако господ е бил милостив и в добро настроение, а Луната намаляваща. Решавам, че трябва да се предприеме нещо, докато в София хората вече са по работните си места, а в Долна Василица още чакат касапина да изтрезнее, за да заколи третото агне.

Празникът не е в яденето и пиенето, не е и в чукането с яйцата.

Празникът е душевен мир, комфорт и Възкресение и колкото и да се опитваме да го превърнем във всенародно състезание по надяждане с месо от всички райони на страната, това няма да ни донесе желаната радост и вътрешна нирвана.

Разбрах го именно в онази смъртна сутрин, когато, сядайки на стола в кухнята, той съмнително изскърца, а аз не съм нито смирена, нито обзета от какъвто и да е помен за радост. По-скоро онази сутрин крещях, лазех по студените плочки и се молех на феята на затлъстяването да забрави адреса и телефона ми – мамицата й фейска.

В кратките периоди извън истерията хапвах. Все пак не трябва да се хвърля тоя шоколад, а и тези миникозуначета, приготвени от мама с толкова любов. Беше време за действие, и то сериозно, преди да се наложи цялата руска армия, вместо да чества „День победы“, да трябва да идва до нас и да ме вади с кран и тежка техника.

ДЕН ВТОРИ – НАЧАЛОТО

Купила съм си спортен екип, антицелулитен крем и антидепресанти. Бутилка Порто ме чака под леглото в случай на крайна нужда, а агнешкото и яйцата са любезно подарени на кльощавите ми приятелки – анорексички долни, както ги наричам галено и с любов наум, правейки трета обиколка на блока.

Всяка клетка в тялото ми превърта на забавен каданс последната седмица, в която баба казваше, че цяла нощ го е пекла това трупно животно, а мама вежливо ми подбутваше допълнително с довода, че го е ударила това тесто 300 пъти в масата, за да е бухнало и да се дели на конци, както си трябва.

Точно 300 пъти бухнала се чувствах и аз, а конците се бяха телепортирали около талията ми на красиви екстри, като паласки и нещо движещо се при всеки скок, което не бях виждала до този момент в живота си. Странните ми телесни нововъведения гордо се бяха заселили навсякъде по прекрасните ми крака, фини ръце и стегнат корем и сега единствената следпразнична радост, която имах, е да ги извеждам на разходка с цел да се загубят по широкия свят веднъж завинаги, копеленцата му великденски.

Великото на следвеликденското пробуждане е, когато разбереш, че по някакви мистични обстоятелства само ти си се превърнал в Бритни Спиърс, преди да си обръсне главата, и изглежда само ти в цялата вселена си превърнал тялото си в храм на празника, с няколко изхода и входа, лятна кухня, пристройка за гости и голям хамбар, точно отзад. Има и още един малък проблем. Месец май е МЕСЕЦЪТ.

Ако има големи любови за случване, пролетни афери с приятен сексуален финал или красиви дрехи за носене – то всичко това се случва през май. Точно след като ти си се наплюскал като новороден кашалот и освен хартиен плик на главата не ти се иска да обличаш нищо друго. Велико време, след велик празник и велико ядене. Чудно! Точно както си си го представял.

ДЕН ТРЕТИ – РАЗВРЪЗКАТА!

Отново лежа на плочките в кухнята. Аз не съм дебела. Аз съм красива, толкова красива, че децата около блока са ми издигнали малък олтар до Хранителните стоки и ми носят цветя и дарове. Гледам ръцете си – те са дълги, тънки и прекрасни. Отнякъде се носи народна песен и аз съм като в песента – снага стройна, като топола, коса гъста, като букова гора, зъби – бисерни мъниста. Бутилката Порто е на привършване, антидепресантите също.

Хубаво е. Като сън през май. Аз съм като в сън. Аптеките са прекрасно място. Всъщност всичко си е както преди. Утре ще отида на работа с широките си дънки, тип палатка, и суичъра от extralarge серията на SUPRA. И проблемът няма да е мой.

Проблемът ще е в масовото празнуване по тези географски ширини. Велико празнуване, велико ядене и велики последствия, като за последно. Великден! Не е виновен празникът. Празникът е прекрасен, ама наистина прекрасен. Проблемът си е в нас, защото, когато празнуват телата, душите рядко го правят. А когато празнуват душите, последствия няма, освен хубави. Балансът му е майката и е важно всички да го разберем.

Празник не заради масата, а празник заради вярата – това е великото на Великия ден.

Следващата година ще го знам, а тази ще е под знака на ябълките. Тези, които винаги ни спасяват, когато нещо някъде не сме разбрали. Защото и празнуването си иска хигиена, хигиена на тялото и душата, за да им е леко и хубаво. Точно като за празник.

НИКОЙ НЕ ПРАЗНУВА КАКТО БЪЛГАРИТЕ 🙁