Среща на площад "Изцеление"

Докато пътуваме нагоре по склона, малко родопско село оголва високото си чело пред очите ми. Точно на 27 съм – време да вляза в онзи прословут клуб, от който излизане няма. Избрала съм си друго – да ида на ходжа, да изкара всичките ми демони, да ги съблече чисто голи на площад "Изцеление", да се гаври с тях, докато не ги срине психически дотам, че да заприличат на мен. Часът е 8 сутринта. По стъклото на колата се стича гъста планинска мъгла, примесена с рядка надежда за спасение.

Усетих, че приближаваме, когато ушите ми заглъхнаха и очните ми ябълки започнаха да се търкалят из гърлото. Спряхме пред малка клюмнала къща с олющена ограда. Отпред – цяло шествие – каруци, мерцедеси, презокеански кораби – народ, дошъл да лекува душа и тяло при това очевидно вървежно родопско гуру. Излязох от колата и се тръшнах с досада на първата свободна пейка в двора.

Песове шумно душеха земята, бебета ревяха, майки плачеха, цялата вселенска мъка се бе скупчила там и чакаше.

Какво древно езическо племе в оргията на своя ритуален танц за спасение.

След 2 часа дойде и моят ред. За това време към депресията ми се прибави и обсесивно-компулсивно разстройство. Повтарях, че аз там вътре няма да вляза, ставах, качвах се в колата, повтарях, че аз там вътре трябва да вляза, слизах от колата, връщах се на пейката и така докато:

– Следващ кой? – чух дебел женски глас да пита.

– Аз – измърморвам и тръгвам плахо към прага.

От там ме наблюдава зорко баба циклоп с плетено елече, джапанки, шалвари, чието дъно стига до земята, гърди, които не остават по-назад, и цялото това чудо е някаква нехомогенна смес от Донатела Версаче, Том Уейтс и Змей горянин. Каква жена, каква камбанария, би казал поетът.

По-тайнствена от глас в нямото кино, по-нагла и от пладнешки обир.

– Яла! Чакай.

Сега да ялам или да чакам, викам си и стоя пред нея, без да знам накъде ще поеме и бездруго колебливата ми младост. Правя крачка напред. Крачка по-близо до човека, в който искам да се превърна. Тогава бабата циклоп взема от перваза на прозореца един леген, пълен с пране, и започва бавно, с отиграно движение да си простира гащите. Така в шеги и закачки минават още 15 минути. И към депресията и обсесивното ми разстройство се добавя и китна родопска невроза.

Влизаме. Стая с яркочервена булана, дървени табуретки и таван с цвят на вечерна иглика. Ходжата мълчи, аз още повече. Сяда тромаво на дивана, прави знак на сина си да излезе от стаята, придърпва с тътрене един стол и ми заръчва да седна срещу нея. Гледаме се. Слага бавно едната си ръка върху главата ми, другата върху сърцето и изстрелва диагнозата:

– Проблем тука и тука. Горе и долу.

Значи като цяло горе-долу имам проблем, викам си, не е толкова зле положението. Но ето че лампата започва да мига, светлините превръщат стаята в импровизиран диско клуб, бабата циклоп държи в ръце ума и сърцето ми, усещам как едно късо съединение отделя от мен всичките ми демони. По-вероятно, разбира се, е онова момче на късмета, синът ѝ, да е влязъл в ролята на планински диджей и да прави скречове върху бушоните в коридора, но нали съм дошла тук за чудо, не изпадам в дълъг цинизъм. Гледам мигащата светлина и се чувствам като руснак, политнал към Луната. Поради липса на домашен керосин подавам на ходжата пластмасовата бутилка с вода, която ми бе заръчано да нося. Лампата се успокоява, бабата ме подканва да сложа глава в скута ѝ, вади няколко пакетчета захар и започва да им мърмори нещо. Бае, плюе, бае, плюе, после взема водата, на нея казва същите неразбираеми думи, пак бае, плюе, бае, плюе.

Очевидно всичко това е някакъв безкрайно усукан казус, чийто възел съм самата аз.

И така, оплюта и омърморена, осъзнах, че ходжата, този ъндърграунд на Родопа планина, не е нищо повече от обикновен литературен критик.

– И т'ва ли беше? – подскочих.

– Магия има, няма магия.

Значи, тука има – тука няма е положението. Оцеляхме.

Оставих ѝ колкото пари имах, грабнах пластмасовата бутилка с баяна вода и побягах навън. Чакрите ми зееха широко, а хладният планински вятър бясно вършееше из гърдите ми. Исках да се върна час по-скоро там, където по-уютно от внезапното спасение може да е само доброто старо зло.

Жената от съседната маса

Когато нервната ти криза има психическа атака

Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв