Пътуването към Дзен със 120 удара в минута

Мило дневниче,

След три по сто дюлева бавно крачa из бледосивата напукана улица на път за вкъщи. Жега ми е, а температурата сигурно е двуцифрено число под нулата. От ракията ме избива на неотклоним порив към родолюбие и патриотизъм. Горд съм от факта, че съм част от българското племе и хилядолетната му история, традиции и обичаи, но най-вече защото дюлевата си я бива. По улицата се мяркат единствено чифт бездомни кучета и няколко загубени следи в разтопения сняг. Безпардонен клинч е. Сигурно и в Хладилника не е такъв студ. Но това е друга тема. В момента вървя и се чудя от колко време насам не съм ходил на парти с едно хале хора, в което някой достолепен музикален продуцент от германски произход се е заел да преинсталира софтуери на хипстъри с дъби дийп арии в малките часове на деня. Въздишайки, се сещам, че имам два лева и двадесет и три стотинки до края на живота ми. А имам още бая до пенсия. Вървя по улицата и се хиля, защото съм щастлив и беден. И ми е през оная работа, че утре трябва да ходя пеша на работа. Правя последна дръпка от фаса и го хвърлям в небитието на шахтата пред нас. Една крачка и съм пред входната врата. Неуспешно търся правилния ключ в продължение на минута, след което го намирам. И го изпускам върху плочките. Взимам и го пъхам (целия). Завъртам и съм у нас.

Антре:
Въображението е отражението на луната във водата, запечатано върху парче хартия. Геният на глухия, който може да рисува божествени звуци… И сядам на тоалетната чиния. Винаги като вляза в кенефа, ме избива на философия и анализ. Действа ми отпускащо. Минава минута и излизам по-лек с кило и малко. Отбелязвам с поглед, че някой се мярка в килера, но отивам директно в стаята, тъй като не ми е необходима компания. Последния път си изкарах адски добре сам. Отварям бира и пускам хипнотичния прогрес на Guy J да оцветява стаята с трансцендентални музикални мозайки, докато тихо се разхождам по гащи, палейки свещи наоколо. Изключвам лампата и помещението ми се превръща в будистки храм – хербарии на ориз със зеленчуци по килима, мирис на запалени свещи и евтини статуи на Буда. Правя сляпа крачка напред и заставам по средата на стаята. Затварям очи. Слухът ми се изостря и имам чувството, че мога да чуя износените стави на съседа отгоре. Музиката потича с кристален звук и ме телепортира в тъмно претъпкано помещение със стотици нощни птици, които се клатят на фона на мелодичен хипнотичен такт. Стените са напукани от басовете, а по пода проблясват миниатюрни капчици пот, сякаш земята е оживяла и танцува с хората. Мирише на дезодорант за мишници, цигарен дим и изискан дамски парфюм. Оказва се, че последният е на супер яка блондинка с адамова ябълка.

Музиката постоянно отвлича хора, което си личи по лоботомичния поглед на младежите отсреща. Машините за сценичен дим разрязват дансинга и го превръщат в бойно поле.

Guy J е изкуфял и миксира свое парче с последната реч на Хитлер от 45-а. Настава музикална касапница, гарнирана с тежък бас, лазерно шоу и националсоциалистическа аудио пропаганда. Две момичета припадат от кеф, но това не прави впечатление никому. Бързо се изправят, за да дадат място за припадане на други. В залата мирише на задушено телешко със сос от манатарки. И други гъби… Всички са изпаднали в делириум под звуците на фюрера и тежкия прогресив. Група тийнейджъри мязат на състезателни коне в галоп – пръхтят и тропат с ходила по пода, докато от устата на единия дискретно се подава бяла пяна. Две секунди по-късно същият ми предлага дрога – отказвам. Признавам, че съм на ром, антибиотици и сироп за кашлица. Не ми е скучно. Музиката ме е стиснала здраво за врата и ми се реве от кеф. Стоя на едно място и махам като обезумял с ръце във въздуха, докато встрани от мен две мацки си пускат езици. Партито е волатилно, всички са ухилени и напълно изкуфели. Отивам при едното момиче и му прошепвам в ухото: „Искаш ли да оти…ем…по цигара…ънн..?…Казвам д…се…дим…“ Изведнъж всичко започва да трепери около нас, в резултат на което погледът ми се тресе и замъглява. Изпадам в безтегловна дупка и не виждам нищо. Ушите ми припукват като горящ бъдник и снежнобяла светлина тутакси облива всичко наоколо. Няма парти, няма музика, няма хора. Само аз стоя по гащи с вдигнати ръце по средата на стаята – на фона на моите свещи и неразбиращия поглед на жена ми, която току-що бе влязла и светнала лампата в кочинката ми… Следва конфузна ситуация. Преди да ме е попитала каквото и да било, й отговарям, че е по-добре да не казва нищо. Споделям, че работя за активиране на коронната чакра, слушайки 120 удара в минута. Без да казва нищо, плясва се по челото и напуска стаята. 

Изход:
Сядам на компютъра и първото нещо, което виждат все още непривикналите ми към светлината очи, е физиономията на Missy Elliot и отдолу цитат от нея: „Музиката е нашето бягство“. Не ми остава нищо друго, освен да се усмихна и да попитам монитора: Дали?

Виж какво се подвизава в хабитата на нощния живот.