Нещата от живота

"Каже ли ти, че идва след пет-десет минути, бъди сигурен, че няма тире..."

Физичен закон на съществуването ми – когато трябва да пристигна, тогава аз тръгвам.  Вече ми е странно, когато приятелите ми са учудени, че закъснявам за уговорка. Накратко бях попаднала на едно точно определение, което важи за мен:

"Каже ли ти, че идва след пет-десет минути, бъди сигурен, че няма тире…"

Ако някога се уговорим и успея да дойда само с 5-7 минути закъснение, имайте предвид, че е с цената на живота ми. Винаги, когато искам да съм точна:
 
– извънземни нападат земята
– дракони се опитват да изядат съседката
– рептили превземат дома ми
– духове са откраднали точно дрехите, с които искам да бъда
– телефонът ми има нужда от екзорсизъм
– не откривам нищо от всичко, което ми трябва
– таксита решават да катастрофират
– косата ми изпада в истерична криза

Знам, че не съм сама и има такава опасна банда хора, които обичам да наричам „бомба със закъснител“. Генерално проблемът е, че се изгражда навик, когато забравяш за съществуването на времето, и това е ужасно.

Може би при мен се получи, защото мразя да чакам и състоянието на духа ми автоматично е превключило на режим  „нека теб да те чакат“. Преди няколко години вършех някакви работни дела в едно издателство и менторката ми постоянно закъсняваше. С нея ужасно много си приличахме, но тогава помня, че бях точна. При един от случаите просто полудях и реших, че няма да ходя повече навреме. Този навик доведе до това с нея да изпаднем в нещо като състезание коя може да закъснее повече. Преди да се махна от издателството, си спомням разговора, който проведохме по телефона. Тя ми се обади, защото беше закъсняла за „срещата ни“ с около два часа, а аз още не бях стигнала дотам също. Задъхана в слушалката ме попита:

– Не си забравила за срещата ни, нали?

– Аз подраних.

– Е, на тази лъжа няма да се вържа!

– Да, ина мен не ми се вярва, но е истина.

Подраних с няколко минути. Факт. Сигурно за последен път, а това беше преди около четири години. Така години наред след този случай, когато се напатих, през живота ми минаха толкова различни хора, които ме приемаха или се отрекоха от мен заради моя греховен навик, който се превърна в запазена марка, както и нещо като професионална изява. Единственото правило за закъсненията ми, което остана за приятели ми, е да не закъснявам повече от час. Ако закъснея повече от час, значи никога няма да дойда. Цял час. Толкова безразсъдно, защото все пак мога да прекарам разкошен един час с прекрасните хора около мен, а аз ги наказвам заради грешните навици, изградени в миналото и заради хора, от които съм си позволила да взема неща, които не харесвам. Грешка! Последната седмица ми се случи два пъти аз да се цупяна човек, който ме чака повече от половин час за среща, защото решава да ми мрънка, че съм закъсняла. Как изобщо смее, нали? Осъзнах, че това е изкривяване, и така поставих сериозния въпрос пред мен:

Докога ще закъснявам? Особено за хора, които са важни за мен. 

Да не губя времето на хората, които ценя (и хората изобщо), за да не пропиляват и моето време, е урок, който се опитвам да научавам по-добре всеки нов ден. Знам, ченай-грешните закъснения в живота не са тези за уговорени срещи, а да закъснееш, за да направиш други по-важни и съкровени неща.Да си навреме физически някъде понякога означава точно това.

Въпреки че наскоро пуснах публично и официално изявление, което гласеше, че:

„Оттук нататък обещавам винаги да закъснявам. Колкото си искам и имам нужда. Не ми пука от никакви правила. Мразя да чакам повече, отколкото да ме хокат или да ми се сърдят, че съм закъсняла. Приемете ме.”

Реших да се отрека от тези думи. Всеки трябва да се отрече от закъсненията си и фалшивия блясък на думите „аз винаги идвам навреме“, защото да отидеш някъде навреме означава да отидеш, когато те очакват, и ще направиш хората щастливи. Не искам да чакам никого и не искам никой да чака мен. Ние сме хора и не е честно да се превръщаме взаимно в чакални. Има достатъчно летища, гари и фоайета, които убиват мечти.

Беше ми много интересно, когато разбрах, че Венера обикаля около Слънцето по-бързо от Земята (за 225 земни денонощия), но се върти много бавно около своята ос – едно пълно завъртане й отнема 243 земни денонощия. Поради това нейната година е по-къса от денонощието й.

Сещам се за това всеки път, когато ми кажат, че случващото се за един ден от годината няма как да бъде по-важно от всичко, което може да ти се случи за цяла година…

Времето е разтегливо понятие, откъдето и да го погледнеш:Всеки миг е важен.

Всяко закъснение е отражение на това, колко добре сме разбрали това. Чакайте умерено и дайте правилните уроци на вечно закъсняващите.

Или си от типа хора, които не бързат за срещи, но са бързали са пораснат?