Внимание! Вратите се затварят! Следваща спирка няма

Не обичам да се обобщава какво е времето, в което живеем, но понякога то самò ни напомня за себе си по остър и болезнен начин. Все едно някой лекичко забива игла под ноктите и те гледа в очите, за да види как точно ще го приемеш, ще възразиш ли, или ще се закашляш, за да не се разплачеш… И по-конкретно нека да е, за да заболи истински – онова усещане, че вече не си интересен на другия човек, дори не е задължително да е гадже или потенциално такова. Може да е просто същество, с което си споделил най-съкровените си мисли и чувства. Онова присъствие зад екрана,

което седмици наред те караше да си лягаш часове по-късно и да спиш с отворени очи на работа.

Всичко, всичко от малкия космос под сърдечната клапа му беше интересно. Какво си обядвала, коя книга те хвана за гърлото, песента, на която танцуваш в кухнята. Учителката по химия, която ти писа забележка. Защо винаги носиш червено червило в тъжни дни и си подстригваш косата сама в пристъп на ярост. Искрен интерес към филмите, които си гледала повече от веднъж, и хората, с които пътуваш в трамвая. Непрестанен поток от разменени спомени и предчувствия, които са така хубави, че натискат пауза на бутона, отговорен за интуицията.

И после онова, което вече е тръгнало, наистина идва.

Сийн. Усмивка. Кратки отговори от „да“ и „не“ до мхм. Все едно имаш рожден ден, но засядаш в асансьора. После си изпускаш тролея, чупиш си токчето на новите обувки и си губиш ключа. Не всичко, което започва добре, завършва така, дори тъкмо напротив. И все пак, и  все пак можем ли да не го преживеем, да го прескочим? Да угасим света, да се скрием зад пердето и да се предпазим? Може би за известно време, но истината е, че рано или късно човек забравя, замазва болката и разочарованието, слага бяла престилка и тръгва със сърцето си на кобалтовосин поднос, готов да го сервира алангле. Пък и сякаш може нещо друго да направи. Ако можеше, някой поет досега щеше да го е уловил и пуснал на свобода по страниците.

Но да се върнем на кактусите в стомаха, от които нито една пеперуда не остана жива.

Омръзнах ти и небето ми заприлича на болничен коридор. Пускам чешмата и плача, за да не изпитвам ненавист към себе си. Мисля си за това, как захвърляме хора, кожени якета, стари книги и слънчеви очила. Интересът има срок на годност, който е по-силен от нас, закодиран. Новото винаги е интересно, опознатото е изгнила круша на промоция, която всички подминават с неудобство в погледа. Не обичам вече думи, които започват с „о“, защото, докато си подхвърляхме обожание на народна топка, отегчението започна да скача на въже и да се киска.

Е, нищо, че светът е изгасен. Понякога е нужно единствено да се изплачеш целият и да си припомниш, че и сам можеш да светнеш нощната лампа.

10 сигурни начина да провалиш една връзка

Ерих Фром и изкуството да обичаш

За останалите тайни на града последвай Instagram профила ни.