Нещата от живота

За кого се омъжва героинята в съвременните приказки?

Звучи романтично. Да срещнем принца, да го превърнем в Единствения, да се омъжим за него. И сигурно се случва – историята познава такива примери, аз също се сещам за едно-две девойчета, сключили брак с първата си голяма любов.

Хубаво, ама масовата реалност е друга. Казано накратко, запознаваш се с псевдо принца, набиваш си филма, че е мъжът на живота ти, изкарвате 1-2 години заедно (понякога и повече) и приказката свършва.

Какво правим от тук нататък? Създали сме си зона на комфорт, а изведнъж принудително сме я напуснали. Доскоро сме въртели спагети и салати в петъчните вечери, а сега трябва да ги запълваме сами. Кофти ситуация, съжалявам, че повечето от нас са я преживели поне веднъж.

Лошото на първата голяма любов са стереотипите, които създава. Ръжда не хващала, никога не се забравяла, пламъкът ѝ никога не угасвал…

всичко се върти около това, че образът ѝ ще се запечата завинаги от вътрешната страна на клепачите ни и колкото и да искаме, няма да можем да го изтрием.

Признавам си, звучи плашещо. И с всички тези уж романтични книги и филми, които съзнателно или не сме допуснали да ни обладаят съзнанието, въобще не изглежда като нещо невъзможно.

Ако се хванем за това вярване, сигурно ще си причиним подобен дискомфорт и години наред ще се измъчваме с мисли за човек, който е бил част от житейското ни израстване. Няма какво да се лъжем, не е лесно да изтриеш от живота си някого, с когото сте споделяли множество първи неща, множество добри, лоши, хубави и грозни такива. Но всяка подобна връзка е по-скоро урок. Дори цял раздел, бих казала, включващ множество теория и практика за превръщането ни в една по-достойна личност.

Какво имам предвид?

Грешките учат. Дават ни представа какви не искаме да бъдем, какво не искаме да очакваме от човека до нас, как не бива да се отнасяме с него и безброй други do’s and don’ts. И после, усвоили материала, продължаваме напред.

Там пък срещаме някого, който също е преминал през един-два курса. Понаучил е едно-друго, поопарил се е и също е продължил пътя си, но вече като една по-различна, по-пораснала личност.

Няма как това да е правило, разбира се. Понякога отнема повече време да откриеш The One, случва се да се сблъскаш с още няколко псевдо принцове, докато този, който не е жаба, се изпречи на пътя ти.

Когато все пак последните се преплетат, ти си поне една идея по-улегнала. По-зряла. Дори по-мъдра. И този път нещата се случват. Защото си научила какво означава компромис и кога можеш да преглътнеш егото си, за да го направиш. Имаш и достатъчно самоуважение обаче, за да отстояваш позициите си. Може би си и малко по-внимателна – все пак вече не си момичето, което демонстрира характер с цената на това несъзнателно да нарани някого.

Скромният ми опит и познанства показват, че това май е успешната формула. Не ми харесва, че първо трябва да изпитаме болка, за да открием щастието, но казват, че хубавите неща изискват жертви. Има нещо такова. А аз отдавна повярвах, че най-тъмно е преди зазоряване, но точно в мрака се крие надеждата.

Не ставай съпруга по (не)воля.