Нещата от живота

Имало едно време в днешно време...

Едно щастие се сгромолясало с гръм и трясък. Не знаело къде се намира, огледало се, а около него само сенки и мътни образи.

Щастието станало, поотупало се от прахта наоколо и започнало да пита: "Кои сте вие? Къде е моята притежателка? Какво направихте с нея?", но сенките мълчали и се подсмихвали иронично. Щастието се уплашило, защото знаело, че притежателката му е тъжна, когато него го няма, и затова, макар и изплашено, се развикало на сенките:

"Не ме е страх от вас! Вие сте слаби, вие сте просто едни съмнения и знаете ли какво? Безсилни сте, защото нямате най-важното – смисъл. А аз може да съм просто едно малко щастие, но в мен е целият смисъл. Чухте ли? Не ме е страх от вас!".

Сенките се разгневили. Въобще не обичали да ги наричат "съмнения", въпреки че си били точно такива. Започнали да се чудят как да накажат щастието заради обидните му думи. Решили. Наказанието му било, че всеки път, когато посещавало притежателката си, едно съмнение щяло да го следва неотлъчно. Щастието не приело сериозно наказанието си и подценило съмненията.

Минало време и щастието решило да посети притежателката си. Очаквало да бъде посрещнато бурно и радостно, тъй като не било идвало отдавна, но за негова изненада не станало така. Съмнението било пристигнало първо. Щастието пак се ядосало, защото притежателката му обръщала повече внимание на съмнението, отколкото на него. То се развикало:

"Защо го слушаш като ти говори? То е съмнение, то дори няма смисъл… Чуй ме мен, аз съм тук и имам целия смисъл на света! Ехооо?!".

Но притежателката му вече била решила, че съмнението е по-важно. Прекарвала дни и нощи в компанията му, посвещавала му всичките си мечти и желания, а то било доволно и я възнаграждавало с още съмнения. След време нейният свят бил препълнен от съмнения, а щастието, притиснато и заглушено сред тях, крещяло с последни сили: "Ако не спреш да ги слушаш, ще си тръгна! Ще си тръгна и няма да се върна повече!", но тя вече отдавна не го чувaла. Вече била свикнала със съмненията – те й давали илюзии, много красиви при което, но никога нe станали реалност, защото нямали смисъл. Щастието си тръгнало. Погледнало назад към нея и го заболяло, защото тя никога нямало да види истинското. То не понасяло съмненията и не стъпвало там, където са те.

Виж как ощe можеш да прокудиш щастието…