Нещата от живота

Или защо, за да имаш нещо, което никога не си имал, трябва да се осмелиш да направиш нещо, което никога не си правил

Според психолозите зоната на комфорта е онова състояние на липса на тревожност, при което хората свикват да правят определени неща по един и същ начин и да се чувстват ОК от това. Действайки така, те не смятат, че се излагат на риск, и усещат някаква сигурност.

Според мен обаче зоната на комфорта е гадна кучка. Почти не се сещам за нещо по-коварно от едно бледо съществуване, в което правиш всичко по един и същ заучен и традиционен начин, защото така е по-безопасно.

Тази същата „кучка“ ни кара да си траем, да не протестираме, да си седим в ъгъла, понеже си е нашият добре познат и обичан ъгъл, да минем по същия път, да си поръчаме същата салата и да си купим същите обувки като миналата година, да се страхуваме да кажем „майната ти“ или „обичам те“ на тези, на които знаем, че го заслужават, защото не знаем какво ще следва.

Не може да се отрече, че всеки има нужда от сигурност, понякога дори от рутина, защото иначе животът става твърде шантав. Ако продължи прекалено дълго и сме в нея прекалено често обаче, си е направо затвор. И най-кофтито е, че сами се вкарваме в него. Погледнато по-глобално, липсата на промени, на неизвестност и дори на евентуални заплахи ни прави нещастни, сиви и инертни. Мен поне ме прави нещастна.

След 10 години вероятно ще мисля по друг начин. На 24 обаче ми се струва ужасяващо и разрушително да се страхуваш от промените, защото могат да ти прецакат спокойствието. То само по себе си ни прецаква не по-малко, когато е константно. Не че след половината неща, които правя, не си казвам, че са били пълна глупост и че другия път първо ще си седна на задника и ще помисля, но пък поне знам, че ми е било забавно и е имало тръпка. Това май е любимата ми дума напоследък! А и при другата половина рискът си е заслужавал.

Винаги е по-добре дните ти да са пълни с шантави истории, които често те е срам да разказваш, отколкото да не можеш да откроиш и една такава в спокойната си седмица, защото всичките дни и нощи ти се сливат, понеже са еднакви.

Рутината, която прецаква всичко
В личните отношения да си стоиш в зоната на комфорта значи да влачиш лишени от емоции и изчерпани връзки, които се носят по течението, дори това да значи течение като на някое застояло крайпътно дере. Нищо че еднообразието и рутината отдавна са развалили разговорите и вечерите ви, да не говорим за секса.

Да излизаш само с едни и същи хора, понеже те е страх да не попаднеш на някой „ненормалник” или да не дадеш шанс на онзи, който успява да те обърка и да грабне интереса ти, защото по принцип „не е твой тип“.

Пак гореспоменатата „кучка“, зоната на комфорта, те кара да притопляш отново и отново отдавна изстинали приятелства с хора, с които още по-отдавна няма какво да си кажеш, но пък така сте свикнали един с друг. А и знаят всичките ти истории от детството, обичат същите заведения като теб и не е нужно да им разказваш за онзи, който ти разби сърцето, нито че не пиеш лекарства, понеже много не вярваш в тях.

В работата удобството на зоната на комфорта е още по-деградивна и те прави от онези хора, които гледат все да минат между капките, да свършат по-малко и по-лесната работа, никога не търсят новото, понеже „така си е добре”. Тези, дето гледат часовника с надежда още два часа преди края на работния ден, понеже всеки един за тях е пълна скука. А 15 минути преди края му, ако може и по-рано, вече са строени от вътрешната страна на вратата и нямат търпение да преминат от външната с припряност, надминаваща дори тази на държавните чиновници. Защото сами избират да не си дават зор и да не им се случва нищо. Това може би е дори най-яката част от деня им.

Когато предвидимостта те прави част от статистиката
Не се сещам за някой, който обича прекалено предвидимите филми, разговори и най-вече хора. Винаги съм смятала, че най-голямата обида е някой да те смята за скучен. По-добре да си всичко друго, но не и скучен или обикновен, средностатистически.

Никой няма нужда от средностатистически хора в живота си, които с нищо не се открояват и с тях или без почти няма да усетиш разликата. Никой не се влюбва в средностатистическото.

И буквално, и преносно. А точно такива са любителите на зоната на комфорта. Защото, ако винаги правиш едни и същи неща, и то по един и същ начин, неизбежно ставаш част от статистиката.

Мисля, че животът ми никога не е бил по-интересен от сега и всичко това се дължи само на едно изречение, което си повтарям често. Точно то уби „кучката“ точно когато тя се опитваше да ме захапе и да ме повлече бог знае къде, вероятно при скучните и статистиката.

Един много скъп за мен човек преди време ми каза: „За да имаш неща, които никога не си имал, трябва да се осмелиш да правиш неща, които никога не си правил.“ Не го е измислил той, но е гениално. Може би ще си го татуирам някой ден, за да не го забравям. Според мен никой не трябва да го прави. Защото всички винаги искаме повече, още някого или още нещо. Но не се осмеляваме да си го вземем може би защото не знаем какво ни чака тогава. А обикновено именно тогава става интересно.