Когато не знаеш точно кой си, но знаеш кой със сигурност не искаш да бъдеш

Дъждовен и мрачен ден в столицата, много хора чакаха на спирката на голям булевард. Възрастна жена с опърпано палто и счупен чадър се взираше в таблото с идващи автобуси. Опитваше се да разбере кога ще дойде нейният, отказа се поради твърде слабото си зрение. Цветущи псувни и обиди към времето се разнасяха от млад господин с красива пощальонска чанта, без чадър, но с творчески настроена уста. Беше стъпил в локва и целият свят беше виновен за това. Група момчета, ученици, съдейки по чантите с твърде разхлабени презрамки, се гонеха из спирката с мокри коси. Почти се усмихнах, но започнаха да се нагрубяват с доста изобретателни епитети и словосъчетания. Бутаха всички случайни свидетели на гонитбата.

Автобусът дойде, бабичката остана да чака, а учениците се качиха. Не си намерих място да седна и застанах до вратата на консервата, пълна не със сардини, а с хора, наречена автобус. Сякаш целият квартал се беше събрал в малкия автобус. Момчетата намериха места да седнат. Общуваха си чрез псувни, викове и удари с раниците си.

 Есента беше дошла не само във времето, но и в сърцата на хората. Виждаше се в лицата им. Всички бяха замислени и чакаха да се приберат и да избягат от дъжда. Нямаше усмивки. Само намръщени пътници. 

Слязох. Закъснявах за лекции. Имах нещо на подметката си. Помислих си, че е салфетка. Оказа се флаер, на който беше изобразен гладко избръснат мъж на средна възраст, облечен в костюм, с червена вратовръзка, със значка в единия край на сакото. Отстрани на снимката имаше квадратчета, запълнени с тикчета и след всяко едно от тях, изречения, в които думата „ще” беше прекомерно използвана. Учениците също слязоха. На спирката ги чакаха красиви млади момичета с пуснати коси. Разнесоха се вулгарни изрази с ясни сексизми. Но момичетата се смееха. Това или беше някакъв извратен вариант на романтика, изобретен от новото поколение, или аз бях прекалено раздразнителен заради времето и липсата на вода поради ремонт на съседите от горния етаж и закуска в стария руски хладилник в студената ми квартира.

Навсякъде виждах само две неща – огромни снимки на хора с тикчета и „ще”-та отстрани и намръщени хора. Отдадох го на мрачността, примесена с дъжд и мокри обувки.

Мокър, стигнах до университета. След борба със странната въртяща се врата намерих залата, в която трябваше да бъда. Усетих дъха на топлата стая. Намерих си място сред препълнените чинове. Седнах в края. До мен седна високо момче, облечено с красиво зимно палто и елегантен чадър, сякаш излязъл от стар американски филм. Извади голяма тетрадка, в която старателно беше нанасял записки от предишни лекции.

– (Име, което не успях да запомня от първия път), приятно ми е. Лошо време, а? – каза той.

Беше разговорлив и все пак потънал в мислите си. Станах да отворя прозореца, защото въздухът беше прекалено наситен с миризми на различни хора и характери. Лекторът влезе, с чанта и множество листи. Представи се и започна да говори. Някои слушаха, други се опознаваха, трети бяха на километри от лекцията, гледайки смешни видеа във Фейсбук.

След няколко часа лекциите приключиха. Вместо „изучен” се почувствах изморен. Тръгнах към спирката. След няколкочасовия антракт дъждът отново излезе на голямата столична сцена. Разминавах се с хора, които никога повече няма да срещна в живота си, с красиви жени, стройни мъже, деца, държащи се здраво за ръцете на родителите си. Различни хора, направили различни избори в живота, с различни истории, повлияни от тези избори. Бях изгубил надежда да се усмихна в този ден. Млад мъж на около двадесет години, със стилни виолетови маратонки, струващи десетки левове в мола, мина покрай мен бягайки. Нямаше чадър, но беше с усмивка. Странното беше, че марковите му дрехи  имаха капки кал, сякаш беше опръскан от някой бързащ да се прибере водач на прекрасен немски автомобил, закупен на лизинг от автокъща на някое околовръстно шосе. Момчето не го беше грижа колко опръскани бяха дрехите му. Пресече на червен светофар. На другия край на улицата го чакаше приятелката му, която се усмихваше свенливо, като много леко показваше белите си прави зъби. Беше ниска, но много красива. Дългата ѝ черна като въглен коса, беше старателно сресана и се спускаше по коженото яке. Момчето я вдигна и я завъртя няколко пъти във въздуха, след това я разцелува

– Обожавам те! – развика се той, като привлече не само моето внимание.

Качих се в автобуса, като избрах да седна в края му. Отново имаше флаери с различни снимки и тикчета. Гледах замислено в замъглените прозорци. Не можех да разбера какъв искам да бъда в това забързано общество, пълно с различни типажи. Дали исках да бъда на снимките с тичкета, които всички настъпват, но все пак раздават? Дали исках да бъда груб, като групата ученици, или да пресичам на червено като знам, че любовта ме чака отсреща?

Но знаех, че няма да избера да бъда просто едно намръщено лице, което хората ще подминават.

Извадих ключовете си от новата пощальонска чанта с черни кожени ивици и слязох от автобуса. Беше останал само мирисът на дъжд във въздуха. Влязох в тъмната квартира, събух мокрите си виолетови кецове и отворих хладилника, въпреки че знаех, че е празен…  

Иначе всички ги имаме тези дъждовни дни. Най-важно е да не се чувстваш малък в света на големите.