Ироничен поглед над драскачите, които живеят, за да дразнят вездесъщия читател

Интерактивност. Думата, която промени много неща, дори и писането на статии. Онова вълшебно каренце “коментари” внася съвсем различно преживяване при четенето, а именно свободата да изразиш мнение. В този ред на мисли се чудя колко ли писма е получавала Ина Григорова в редакцията на Егоист, за да й обясни някой, че е голям задник?

Но това сега не ни засяга.

Почти съм сигурна, че ще се съгласите с мен като кажа, че много често е по-интересно и забавно да четеш коментарите под статиите и новините, отколкото самите тях. Опитните специалисти по народопсихология могат да намерят хляб за десетки научни трудове. Но и това не ни засяга за сега. Ще насочим вниманието си към провокаторите на спорове и коментари – авторите.

След седмица на дълбоки изследвания, емпирични проучвания, сравнителни анализи и внимателна селекция на коментари от различни по форма и съдържание сайтове можем да изградим един сравнително достоверен художествен образ на Авторчето, базиран на мненията, които получава за себе си. Тук е моментът да уточним, че Авторчето не е случайно избрано название. Именно това е най-често срещаното обръщение към хората, дръзнали да използват клавиатурата пред масова аудитория. Авторчето е златната среда между съжаление и снизхождение, обилно полята с пренебрежение. Тази златна среда е спирката, на която са дерайлирали тежкотоварните влакове с мнения и коментари. Затова от сега нататък ще наричаме нашия герой Авторчето или То. Всъщност – без главна буква. Не заслужава.

Авторчето като цяло е прост човек. Доста. Понякога еволюира до пълен малоумник. Но при всички положение е много тъп. Тук, ако ми позволите, ще направя едно лирическо отклонение.

Тъп и всички производни на това прекрасно прилагателно е най-често използваната дума при водене на спор, изказване на мнение, налагане на такова, общо взето при всеки разговор.

Широката му употреба няма как да не привлече вниманието на всеки изследовател. Най-логичния отговор, до който успяхме до достигнем с целия екип от търсачи на безумни отговори, е, че сред цялото население върлува масова психоза, причинена от геометрията в ученическите години. Звучи тъпо, но ще приемем този отговор, докато някой проникновен ум не се изправи и разбули цялата мистерия. Край на лирическото отклонение.

Съдейки по безхаберното излияние на мисли от страна на авторчето, можем да заключим, че то пропуска най-важното житейско правило в интерактивното си съществуване, а именно – всичко, което напише може и ще бъде използвано срещу него в коментарите. И с право.

Авторчето в повечето случаи се изказва неподготвено. Пише и коментира теми, групи от хора, проблеми и всякакви дяволи без изобщо да знае за какво става въпрос. Ако по някакви неведоми пътища божии се е подготвило, то определено не се изразява добре. Добрите му идеи са рядкост, а когато има такива те са представени по безумно скучен и нелеп начин.  Опитът му да проявява изтънчен хумор, ирония или набор от знания е меко казано жалък. Използването на литературни похвати обикновено показват огромната му бездарност. Иначе на нас ни се чете, много ни се чете, ама не точно тая боза и със сигурност не толкова бездарно написана.

Авторчето трябва да знае, че колкото и деликатно или шеговито, или иронично, или уточнено да се изкаже, всъщност използва общ знаменател. Което пък е най-дразнещото нещо за нас, читателите. Общите знаменатели и генералните заключения са нещо, което винаги се долавя измежду редовете, дори когато не съществува. Така че авторчето и всеки мохикан, дръзнал да заеме неговата страна, подлежат на строг съд за посегателство и накърняване на изключителната ни същност. В случай, че авторчето смята да коментира дадена група от хора – моля да се засягат всички, без изключения. Независимо дали сме прочели само заглавието или само началото, или само края на творението му – моля да протестираме. По право и дълг.

Авторчето е хейтър. Винаги има за какво да мрънка. За щастие справедливостта е налице и хейтът му е като бумеранг. Или като третия закон на Нютон. Вярно, че се получава хейтърът вика дръжте хейтъра и обратното, само че едната посока има нотка на патриотичен дълг, а другата е на авторчето, което вечно плюе и унижава някого или нещо. Така че на авторчето веднъж за винаги трябва да му стане ясно – всеки има право на мнение, но не и то.

Авторчето е прозрачна личност.

Комплексите му са безбройни и лъсват още на втория ред от изказванията му. Коментиращият може с лекота да каже на кой чин е стоял обектът в началното училище, колко досаден е бил в прогимназията, колко пъпки е имал в гимназията, колко са му се подигравали в университета и как е обикалял девствен до средната си възраст.

Откъдето и идват повечето му проблеми. По-прозорливите читатели, които успяват да разгадаят пола на то, са още по-конкретни в диагнозите си. Нищо не остава скрито за един истински профайлър. За жената-то може да се говори много. Освен очевидния цвят на косата и размера на гръдната обиколка, които лъхат от всеки ред, ясно си личат и отношенията й с приятелките й, от колко клатене точно има нужда и каква поправка трябва да направи в ценностната си система. Целият й кифленски живот е подложен на напречен разрез, а обидите все са й малко. Мъжът-то съвсем не изостава с комплексите си. Освен че е задник, лузър, самотник, непрокопсаник, най-милото нещо, което е чувал от жена е “Мааай се”. Но любимото ми за него е, че е тъпоумен. И всички те са, натегачи, продажници, внасящи безумно мислене сред народа и проповядват морал, който ще ни доведе до катарзис.

Много мразя, например авторчето да ми дава наклон на достойнството. Вечно прави някакви изводи. А те не струват и никой не му ги иска. Мразя изводи! И как реши, че ще ми дава съвети, при положение, че цялото му съществуване е катастрофа?!  Няколко дни по-късно нашият герой разкрива своя душевен ексхибиционизъм и ме занимава с някаква си лична история. Добре, само не разбирам защо ми я споделя? Какъв е изводът? Къде ми е изводът, сама ли да си го търся?

Което пък ме навежда на мисълта, че авторчетата са едни от най-разпилените хора, с които съм се сблъсквала.

На мен не ми минават тия блудкави теории за гения и хаоса, арт-а и безпорядъка и прочие. Представям си колко му е разхвърляна къщата, само като чета разпилените му мисли.

Прилича на факс машина с фабричен дефект. Никаква последователност. Алоооу, авторчето, ще се връщаме в пети клас ми се струва. Увод, изложение, заключение. Така се прави. Точно, ясно и подредено. И стига с тези метафори, метонимии, аналогии, алитерации, диалектизми, неологизми, експресивности, инверсии и всички останали щуротии! И без това нищо не ти се разбира! Ти самият не разбираш мислите си и нямаш идея за какво пишеш, и какво всъщност искаш да кажеш, докато не прочетеш пояснителните коментари. И кога, по дяволите, ще се откажеш от навика да си смучиш пръстите?!

Дразнят ме безумните, уж забавни текстчета. Живеем в държава със сериозни проблеми и имаме крещяща нужда от отговорни, смислени и иновативни текстове. При наличието на цялата тази криза и мизерия не ми се занимава с опитите на някой да пише разтоварващи статийки. На следващия ден забелязвам, че авторчето отново избива комплексите си, опитвайки се да ни занимава със сериозни въпроси. Ъъъ, грешка, мой! Днес на народа му се чете нещо по-лежерно и престани да ни депресираш с черните си мисли, все пак е сряда, което е много близко до четвъртък, който е малкият петък и вече сме настроени за парти. Да не говорим, че между два празника като Великден и Коледа е доста тъпо отново да дъвчем колко било зле всичко и колко е сдухано.

Авторчето е облагодетелствано в едно отношение – никога няма да му се наложи да даде пари за психолог. Достатъчно е да прочете една дузина коментари за себе си и ще разбере как да разреши проблемите си. Освен това, забравихме да споменем, че то генерално си е сбъркало професията и е добре да я смени, за да не се излага. Та изхождайки от това, авторчето няма проблемите на всеки един от нас, като например да се чуди какво да работи. Ако изчака още няколко дузина коментари, ще се снабди с множество препоръки и съвети къде точно да се дяне и какво да прави. Ако питате мен, всяка професия, която не е свързана със големи социални групи е подходяща. Зидаро-мазач например. Така се свежда до минимум вероятността авторчето отново да обиди някого.

След всичко това на авторчето не му остава нищо друго, освен да се свие в ъгъла и тъжно да наблюдава нарастващия списък с кандидат-обожатели на майка му и леля му. То трябва да свикне с мисълта, че рано или късно цялата му рода ще участва в масова оргия.

Все пак трябва да признаем едно качество на лирическия герой – смелостта да живее с тежката участ, че не може да угоди на всички.

Заключение: Всеки има право на мнение и на свобода да го изразява. Споровете са чудесно нещо – там се ражда истината. Думите притежават сила, обидите – също. И ако киното е седмото изкуство, то умението да спориш без да обиждаш трябва да бъде осмото. Може би така ще си обясним защо се среща толкова рядко. Вместо да се засягаш, се посмей. Любимият ми Борхес казва, че „няма интелектуално занимание, което в края на краищата да не се окаже безполезно“.

И докато сме на тази вълна виж още един текст на Борислав, посветен на хората, които нямат какво да дадат и… си дават мнението.