Нещата от живота

"Ревността - това е изкуството да причиняваш на себе си повече зло, отколкото на другите."

Според чичо Гугъл, който всеки път ме шокира с нова информация, ревност може да се наблюдава при бебета още на петмесечна възраст. Ти да видиш! Ако всичко наистина започва толкова рано, нищо чудно, че цял живот се борим с вродения ни навик да държим изкъсо хората, които твърдим, че обичаме.

Ревността не е признак на любов

Признавам, че в периода 15-20 години ми се струваше като сигурен белег на всепоглъщаща, искрена и така-трябва-да-е любов, всички прояви на ревност – от драматизмите и крясъците, до скришното поглеждане на някой и друг смс, през уж невинното „само да те чуя какво правиш“, когато знаеш, че той е навън с приятели. Бурните реакции отшумяват с пубертета и на тяхно място тихо се настанява присвиването на очи като в каубойски филм, врътването и цупенето, както и безкрайни часове разговори с най-добрата ти приятелка на тема „оная пачавра му е лайкнала статуса“. И това никак не е притеснително, напълно безобидно е, защото хората, които се обичат, се ревнуват, нали? Това е толкова ясно, колкото фактът, че няма как да е приятел с бившата си. ЗАЩОТО ТАКА, процеждаш през зъби и не търпиш други варианти да ти бъдат врени в лицето.

Как се прави от мухата слон

Само че постепенно държанието ти може да става все по-налудничаво и досадно. Защото ако наистина имаш стабилна връзка, се предполага, че тя е постлана на доверие, а ако си вярвате, защо, по дяволите, би търсил под вола теле? Това автоматично означава, че ти приписваш на човека до теб дела, които са подли и гадни. Ако вярваш, че би те наранил, защо изобщо сте заедно?

Да, знам, че за ирационални чувства няма закони на логиката. Но е хубаво всеки път, когато ти се приисква да удушиш и него, и хипотетичната съперница, да се замислиш, че

първо – всичко е в твоята глава, второ – имаш сериозни проблеми със самооценката си. И не на последно място – ако нещо е тръгнало да става, ти не можеш да го спреш и не можеш да го пророкуваш.

 

Единственото, което ще направиш, е да си отровиш нервите и живота, а немиенуемо това ще вгорчи и вкуса на човека до теб, който непрекъснато трябва да се защитава, оправдава и уверява, докато съвсем не му падне пердето пред очите.

– Нима, нима ще те изгубя? – 
си викнах сам във адски страх. 
Нима?!… Но нещо по-нелеко 
удари мисълта ми с чук: 
какъв скъперник е човекът – 
цени безценното до него 
едва щом му посегне друг!

Дамян Дамянов

Дамян Дамянов големи ги е надробил преди това стихотворение и със сигурност няма да търсим любовни съвети в поезията му, но за едно е прав – ние определяме стойността на любимия според това как другите го възприемат. Честно казано много по-логично ми се струва, когато някоя загледа гаджето ти, да си помислиш гордо „да, аз съм с това парче“, вместо в безсънна нощ да се чудиш дали и той не я погледна, дали не се познават отнякъде, дали е пил вчера кафе с братовчедка си, или това е кодово име за сцена от „Мръсни танци“.

И понеже много по-умни хора е имало преди мен, които в думи са описвали къде-къде по-умело нещата, ще завърша с един цитат на Хайне, който обобщава мнението ми по въпроса:

Ревността наподобява повече завист, отколкото да е плод на някаква любов. А завистта е дребнав, пълзящ порок, в повечето случаи неоправдан и безпочвен. Ако има основателен повод за ревност, то тогава е излишно да се говори за любов. Само хората са толкова придирчиви. Пеперудата не пита цветето: Друг целувал ли те е вече? И цветето не пита: Задиряла ли си друго цвете?

Виж още: Тъжната песен на втората цигулка или кога нямаш право на ревност.