Истории за емигранти не ни трогват. Историите за поредните загубени приятели са друго нещо.

Среща на разклона за Ловеч. Вървя по шосето, насреща ми бели пари. От тях като рок звезда излиза Пешо и захилен крачи срещу ми. Риж като Гранд каньон, с характерната брада и небрежната походка. Стискаме си ръцете. По-надолу в изсъхналата кал е старата му алфа ромео, по която все оправя нещо. Качваме се и продължаваме по пътя. Така се виждахме с него напоследък – по пътищата на страната. Все ще ме забере отнякъде, ще се пресекат ходовете ни в пространството…

Сега обаче ще сме успоредни прави, които не се пресичат. Защото още един приятел си тръгна от България. Още едно наше момче си взе на старо по-голям сак, сложи 2 блузи и 4 ризи в него, малко болка, малко надежда, прегърна родителите си и замина.

Пешо бачкаше на няколко места. Нощните смени бяха неговото ежедневие. Следеше да не откраднат колите на богатите. Говореше добър английски по телефона. В този център накрая му дадоха един… кол. Допълнително строеше сцени на гостуващите музикални звезди и охраняваше концерти на Криско, облечен с един от онези идиотски светлоотразителни потници. Кинтите не му стигаха. Сега отиде в Германия, в някакво градче до Щутгарт – на поточна линия или пък на машина, която изисква човек – за да изчуква повече от тях. Искаше да си плати магистратурата по психология. Известно време живеехме в обща квартира. В малките часове между две смени четеше Юнг, Фройд, Фром…

Готин пич, който обичаше психологията. Какво да прави любовта си тук? У нас просветените занимания са за свободното време.

Не искам да изпадам в банални приказки за Терминал 2 и положението у наше село. Но нека само маркирам това – последните избори се явиха плацдарм за общата ни несъстоятелност: от едната страна, мнозинството не може да попълни елементарни бюлетини; от другата, малцинството в комисиите не може да ги преброи. Корупцията я оставяме настрана. Тя не е новина. Примитивност и поквара – това са колоните на нашия общ живот. А алфа мъжкарят и кохортата му амазонки не са проблем. По-големият са упоритите и тъповати медии и хора, които ги имат за такъв. Накрая някой изстрелва две гранати в центъра на София, а ти се чудиш за жанра – драма, трагедия, абсурд, мокюментари?

По-лошото е, че губим готините момчета и момичета. Онези, които си пускат музика, докато режат моркови на кубчета; онези, които бранят достойнството си като последна база в детска игра; които се страхуват да не бъдат посредствени дори когато слизат по стълбите; мечтаят и задават въпроси за смисъла на това и това; онези, за които няма антракт, а само действие, действие, купон и действие.

Не искам да обвинявам държава, министър или работодател, разни конюнктурни креатури и прочее. Не остава друго, освен да обвиня класическия сюжет – приятели се разделят поради обстоятелства. Тази драматургия е христоматийна, случва се на всички. Но ми е кофти, защото един приятел си тръгна. Поредният приятел си тръгна.

С Пешо се познаваме от гимназията. Помня как на първия учебен ден всички се подхилквахме на нелепата му прическа. После годините се заредиха на гишето за подаване на документи и спомени: играехме футбол в класната стая с топче от намачкани хартии, опаковани в тиксо; пиехме текили и после ги повръщахме; пристигнахме заедно в София; бачкахме по обекти; посещавахме приятели по затвори; скъсани на джоб, ходехме за банички от 60 стотинки на Женския пазар; в квартирата си правехме джем сешъни с тарамбуки и китари и сюрреалистични посталкохолни закуски с бял хляб (или арабски питки), пържен лук, грейпфрут и семки; ходехме на гости на Шомпълманячето; веднъж дори отидохме в Люлин. Същата вечер намерихме два изтърбушени фотьойла на “Гурко” и “Левски”, седнахме в тях насред тротоара и си поговорихме за галактиката.

Господи, как ще ми липсва …

Последната вечер преди да замине, бяхме у наш общ другар. Повечето време мълчахме, но накрая Пешо пусна любимото си парче на Флойд, всъщност последното от последния им албум – High Hopes. Страшно много го обича, винаги е казвал, че го свързва с идеята за общност, за ведрата приятелска оскъдица, която оставихме някъде по софийските квартири. В клипа на парчето мъж спира с кола край родното си място, обляга се на капака, наблюдава далечината и си спомня за отишлото си време. Текстът е:

Тревата беше по-зелена,

светлината беше по-силна,

вкусът беше по-сладък

във вълшебните нощи,

когато бях заобиколен от приятели,

а на разсъмване мъглата искреше,

водата си течеше

по безкрайната река…

Има един велик кадър – на отиващи си по течението китари.

***

Излизаме на улицата, където таксито ме чака.

– Хайде, брат, ще те чакам да ме вземеш от някое песъчливо оширение по пътищата на България – казвам.

– Мятай, за да не те подмина – казва Пешо.

Глухата ни прегръдка е последното, което се случва в тази черна нощ.

А други приятелки решават, че Терминал 2 не е за днес.