За най-истинските емоции, или как всички ставаме поети, когато един самолет ни отнеме голямата любов

Никога не съм мразела самолетите повече. Ужасни изобретения, които разделят хората. Колко ли големи любови са прецакали тези гадини?!?

Това е единствената мисъл в главата ми, докато минавам през вратите на Терминал 2 в тази мрачна октомврийска вечер. Сега влизаме двамата, а след малко ще изляза през същата тази врата сама, много по-тъжна и много по-бясна на самолетите. Образно казано де, не са ми виновни, но все някой или нещо трябваше да го отнесе.

Един самолет е на път да отнеме моята любов за два месеца. Тоест 61 дни. Тоест 1464 часа. Поне. Не искам да мисля колко минути и секунди са това, понеже са много. За него това е работа, тоест поредната стъпка напред в кариерата. За мен са 1464 часа, в които нищо няма да е същото.

На тръгване си обещахме да си разказваме всичките си сънища и да не допускаме друг да се прокрадва в тях, аз от своя страна обещах да не плача, да не прекалявам с нощите, в които се прибирам сутринта, и да съм редовна във фитнеса дори без него. Той обеща да не остава често сам вечер, защото знам, че не му се отразява добре и започва да си мисли глупости, да не прекалява с вредните храни и никога да не спира да вярва в себе си.

Че аз вярвах в него, е повече от ясно.

Когато обичаш някого, вярваш в него повече, отколкото в себе си.

Както малките деца вярват в родителите си – безусловно. Сигурен си, че където и да се озове, всички ще го харесат, защото по-добре от всеки друг знаеш колко прекрасен човек е, колко чаровно се усмихва, по колко много теми може да говори, колко е отдаден на работата си и си бил свидетел на всички пъти, в които е падал и после отново се е изправял.

Това и малко те плаши. Защото не искаш следващия път да се усмихва не на теб и да не си там, ако случайно падне, понеже е на хиляди километри. Край, казваш си, че няма да мислиш глупости, и се радваш за него. Какво са 1464часа пред вашата любов!

Чак сега обръщам внимание, че на летището има стотици хора. Винаги има. И всеки един от тях носи своята история. Тъжни момичета и момчета, които изпращат голямата си любов. Родители, които се сбогуват с децата си със сълзи на очи, и обратното – студенти, пълни с ентусиазъм да се борят за светлото бъдеще, което вярват, че ги очаква някъде там, или хора, които са принудени да търсят по-добра работа, далеч от дома, понеже им е писнало да бъдат оптимисти и са разбрали, че тук няма да го бъде. Вариантите са хиляди. Сигурна съм, че няма две еднакви истории. Животът има голямо въображение.

ЛЕТИЩАТА ПАЗЯТ НАЙ-ИСТИНСКИТЕ СЪЛЗИ И УСМИВКИ
Но съм сигурна и в друго. Емоциите на летището са едни от най-истинските. Дали ще плачеш, ще се смееш, ще се страхуваш или ще се вълнуваш, винаги ще е с цялото ти сърце. На летището хората казват истината, на тези които обичат. Може и да им стигне смелостта само да я прошепнат, но знаят, че моментът не бива да се изпуска. Защото след малко този, на когото държиш ръката сега, ще е толкова високо, че няма да те чуе, ако ще и да крещиш с цяло гърло. Неслучайно в толкова много филми някой осъзнава, че обича друг, преди да замине, препуска като ненормален през целия град и го догонва на летището, за да му го каже точно преди да се качи. Летището е граница, от която знаеш, че може и да няма връщане назад.

Имам чувството, че никога не съм го обичала повече, отколкото сега, на тази пейка, на която чакаме да се чекира. Добре че ми остави чашата си за кафе, за да си мисля за него всяка сутрин. Аз пък му подарих късметлийската си химикалка, за да подписва с нея най-успешните си договори.

Сутрин ще пия кафе. Ок, дотук планът е ясен. И ще си говорим много, ще си пращаме смешни снимки и клипчета. Не искам да мисля колко повече псувни са отнасяли самолетите преди да има Skype, Viber, Facebook и т.н.

КОГАТО ЛЮБОВТА Е ДАЛЕЧ, ВСИЧКИ СТАВАМЕ ПОЕТИ
Обаче пак не е достатъчно. Как ще успея да събера целия си ден в 15 минутни или дори час по телефона вечер? Думите няма да стигнат. Защото, когато познаваш някого, ти стига само да го погледнеш и вече знаеш дали плаче без сълзи, или е на седмото небе от щастие. И да го прегърнеш или да хванеш ръката му казва повече дори от най-силните думи.

Оттук нататък ще се наложи думите да са новите ми най-добри приятели. Сега ми светна лампичката!

Най-гениалните писатели и поети, онези, дето оглавяват класациите за бестселъри, трупат милиони в банковите си сметки и дори печелят Нобелови награди, сигурно са изпратили голямата си любов някъде, с един такъв самолет и са се научили да събират чувствата си в думи. Не в погледи, не в докосвания и целувки. Само в думи.

Ще трябва да се науча да спя сама и да няма около кого да увивам кратката си вечер, понеже са студени, а неговите никога не са. Няма да чакам обедната си почивка с такова нетърпение, нито вечерите, нито уикендите, в които ще намерим поредното селце, което си струва да се види.

Но ще чакам Коледа. Горе-долу тогава един самолет, същият като този, но доста по-симпатичен, ще ми го върне обратно. Знаете ли как ще я чакам тази Коледа! С нетърпението, с което съм чакала всичките Коледи от 3-годишна досега, взети заедно. А това винаги е бил любимият ми празник. По ирония на съдбата, без да знам, че години по-късно един от тях сякаш ще ми донесе чудото, компенсиращо липсата на всички останали, които така и не се случиха.

Нали казват, че човек бил щастлив, когато обича някого и има нещо, за което се надява и чака. За мен сега това се събира в този самолет. След 1464 часа ще бъда отново тук. Ще го чакам с един от онези глупави плакати. И ще обичам самолетите, повече от всичко на света. Тогава сигурно ще забележа само усмихнати до уши хора, които посрещат своите близки и ще си мисля, че летището е едно ужасно щастливо място. Няма да обърна внимание на онези момичета и момчета, които изпращат любовта си, а при тях остава само чашата им за кафе. Защото животът винаги е въпрос на гледна точка.

Той се отдалечава бавно, защото дойде неговият ред да се качва. В последния момент се провиква да си проверя мейла, когато изляза. Защо пък мейла? Знаеше, че изобщо не го отварям.

Този път си струваше. Колко добре ме познава! Беше написал само „Стига, обеща ми да не плачеш, лягай си, за да ми разкажеш първия си сън утре сутрин. Коледа е близо!“.

Осмели се да прекараш времето си с човека, с когото си пасваш най-добре – със себе си