Половин любов тук и половин любов там прави ли истинска връзка?

Тя се събуждаше първа. Slide to start the day. Той й приготвяше закуската от вечерта – съобщение, пълно с онова, което държи колкото кофеинът, а после имаше нужда от още. Че се е прибрал и е рисувал. Че е сглобявал табелка за входната врата до 5 сутринта. Че си е мислил за нея цяла вечер. Че нещо си е драскал. Че я целува като онзи път в кухнята. Сърцето й само с това обичаше да закусва.

На себе си правеше овесени ядки или сандвич.

Хапваше сънено, скролваше Инстаграм и си избираше какво да си представя, както си избираш какво да ядеш в cheat day. Грабваш най-сладкото, колкото и да е вредно.

Днес ти е позволено! И тя винаги си избираше пред очите й да е сутринта, в която правеше закуска за двамата. От тази мисъл не се пълнееше. Както не се пълнее, ако само гледаш тортата на витрината, без да я опиташ. Толкова й липсваше, че имаше чувството, че може със силата на мисълта да го материализира на стола до нея. Уви, не й се беше случвало нищо свръхестествено. Нищо, освен начина, по който я караше да се чувства. А свръхестественото, знаеш, е доста плашещо понякога…

Той се събуждаше и нямаше търпение да започне деня си. Пишеше й добро утро. Представяше си я на бюрото с чашата чисто кафе в шумния офис. Липсваше му, но рядко закусваше с нея.

Денят го дърпаше за яката всеки път, когато й обърнеше малко повече внимание. Сякаш ревнуваше, че той е част от нечий друг ден.

Някак лесно се разказва началото. На деня й. На деня му. На историята им. Нещо ги събра така, както нещо събира два буреносни облака. Нали знаеш, електричество, светкавици, които се виждат от километри. И после дъжд.

Буря, филм, лудост, наричай го както искаш. Има много взаимозаменяеми понятия за онова, което им се случваше. Така, както има много взаимозаменяеми хора, с които сигурно също можеха да изживеят всичко това.

Но една метафора е толкова добра, колкото добре си играе с мозъка на читателя. По същия начин е и с хората. Колкото по-добре си играят с мозъка ти, толкова по-трудно е да ги замениш.

В началото лудостта е очарователна. Чувстваш се смел, млад, свободен. Колко дълго обаче можеш да съжителстваш в разбирателство с тази лудост? Лудостта е кофти съквартирант, от мен да го знаеш. Разхвърля. Не си плаща наема и на теб ти излиза солено. Когато решиш да прекарате малко повече време заедно, пък те води на такива места, че после задължително се събуждаш с махмурлук, зверско главоболие и лош вкус в устата. Води те на места, където да си прекараш уникално. Обаче на връщане те прекарва през едни улички, където е много възможно да се объркаш.  Просто те адски много си приличат и дори да си минавал вече по тях, пак не можеш да ги различиш. Криволичиш пиян между „Самота“ и „Самодостатъчност“, между „Амбиция“ и „Отчаяние“, между „Любов“ и „Ненавист“. Тези последните две улици бяха най-разбити. Почти беше невъзможно да не си счупиш токчето или да не си изкълчиш крака.

И тяхната лудост ги доведе до някакво място, което не им харесваше много. Той беше стигнал до „Колебание“, въпреки че винаги е знаел пътя. Тя беше в някакъв тъмен квартал, далеч от неговия. Търсеше пътя и си повтаряше, че каквото и да става, само не трябва да спира да върви.

Тези лутания не са безобидни. Един ден се събуждаш и денят ти започва различно. Без закуска за сърцето. Не знам дали беше ефектът на пеперудата, където на единия край на света се случва нещо и някъде там, на другия, нещо се променя. Беше от онези дни, в които щеше да вали. А гръмотевицата, която по принцип достига до сетивата по-късно от светкавицата, щеше да удари съвсем скоро.

И какво следва след гърмежите и трясъците? На първо време вече е тихо. Истината е, че бурята винаги минава, колкото и да е страшна. Оставя след себе си хаос, разрушения и паника. Обаче се събираш и така, докато нещо, някъде в небето отново не събере два буреносни облака.

За любовта преди Появата мислим като за времето преди Големия взрив – т.е. затрудняваме се въобще да го мислим. А настоящето е нирвана с нотки на откровен хорър.