Нещата от живота

Посветено на всички, които ще кажат: „Тоя па ше ми каже на мене”

За Go Guide пиша сравнително отскоро. Правя го, не защото имам някакви претенции, че съм велик писател, а защото готиният екип ми предостави трибуна, да споделя с вас хобито си и нещата, които са ми интересни и забавни. За краткия брой статии, които написах (тази ми е 10 –та) получих може би всички възможни отзиви и коментари, като се започне от суперлативи и предложения за брак от жени, та се стигне до това колко плоски и клиширани са шегите ми, с колко псувни съм си служел, какъв идиотски морал съм насаждал и последното – „скапан тъпак”.

Честно… ДРЕМЕ МИ. Ако цената на това да пишеш, е да пишеш само каквото допада на всички, а автоцензурата е единственото решение, срещу негативните коментари, означава да приемеш, че си слуга на онези вечно възмутените, користолюбиви, пресметливи и манипулативни хора. На онези, уплашени от сянката си, онези, които чувстват задължение да принадлежат, на тълпата, вървейки в колона със слепи водачи.

Днес всички искат искреност, а когато им я дадеш, не знаят какво да правят с нея и най-често я използват срещу теб.

Затова хората хейтят нещата, които или не разбират, или не са на подобаващото според тях „морално ниво”, обличайки хейта в обвинения за арогантност или груб език. „Ей, ама този псува, мамицата му“. Кой да им обясни, че псуването не е грозно, то просто е вулгарно. Грозно е безпаричието, грозно е бездуховието, липсата на ценности е грозна… А те с какъв език сеят „божественото си мнение” не е въпрос, който считат за необходимо да се коментира.

Патологичните форми на използване на интернет далеч не са само снимането на храната и кафето за Инстаграм. Патологично е неприемането на чуждото мнение и авторитарното налагане на своето.

Патологично е да се окичиш с лентата, която сам си направил, да сложиш на главата венеца, който сам си изплел, да вземеш в ръка Оскар-а, който сам си си дал, да застанеш пред огледалото и да мастурбираш на своя образ. 

Някъде, от някой гроб, Фройд сигурно дълбоко съжалява, че по негово време не е имало интернет, с всички тези признания и всичкото това публично разочарование от всичко и всички. Някога хората са избягвали да коментират неща, които не са успели да разберат, днес наричаме това „свое мнение” и очевидно е морално задължение на много хора да си го дадат под формата на коментар за това, кое не им харесва. Само по себе си, даването на личното мнение не е проблем, проблем е липсата на каквато и да е аргументация и осланянето на факта, че всяка аргументация спокойно може да бъде заменена от нападение на личностно ниво под формата на вербално или текстово насилие.

Знам, че можеш да го напишеш по-добре от мен, знам че при това ще го напишеш, служейки си с Шекспиров език и да, знам че иронията ти е по-добра от моята или от която и да било друга, все пак сме в страната с най-много богове на хумора на глава от населението. Знам, че да мразиш нещо е далеч „по-уникално“ и обществено значимо от това да харесваш нещо, нали все пак омразата е съвременният PR и по-добра реклама, дори от промоция на вафли в Лидл.

Аз нямам проблем с това, че някой друг има проблем с мен, или с моите възгледи за ирония. Ако пък някой вижда проблеми от морално естество в една кратка хумористична статия, целяща да го развесели,то тогава той има проблем със самия себе си. И тогава нека някой му каже, че докато mute-ва разума си, а усилва суетата си, никой няма да го чуе, защото ще говори езика на незначителните хора.

Виж кои неща, не наричме с истинските им имена.