Нещата от живота

Понякога в думите на най-малките „големите“ намират отговори

Най-много обичам да говоря и общувам с деца! Виждам нещо от себе си, което на моменти остава притъпено или подтиснато заради очакванията на хората около мен, а именно да съм вече „пораснал, зрял човек“. Защо ставаме толкова сериозни и губим способността си да виждаме магията навсякъде? Защо това понякога ни пречи да се смеем? Нужно ли е да се сливаш с тълпата задължително? Какво е истински ценно? Виж дали можеш да намериш отговор за някои от въпросите, които може да тормозят и теб в следващите редове.

– Ще ни снимаш ли двете? Ще ни снимаш ли?!
– Разбира се. Най-добри приятелки ли сте?
Двете се поглеждат за секунда и после казват "Да!" в един глас.
– Откога се познавате?
– Преди малко се запознахме! – започват да се кикотят.
– И вече сте най-добри приятелки?
– Ами да! То се усеща веднага.

– Бабо, бабо, ето я какичката, която беше руса, после стана лилава! Как става така? Никой на света няма лилава коса.. да не е фея?
С жената се споглеждаме и започваме да се смеем. След това тя я подканва да ми каже последното нещо, което е научила в детската градина.
– Аз вече ходя на англиНски!
– Така ли? Научи ли нещо?
– … не – измрънква – имаше една песничка, ма я забравих.
– Нищо, кажи ми друго, което си спомняш.
– Гатанка! Живо, живо, скокливо и много страхливо, що е то?
– Хм… не знам.
– Предаваш ли се?
– Предавам се.
– Зайче! – смеейки се.

– Откога продавате гривнички?
– От вчера.
– И върви ли? Хората как реагират?
– Да! О, да! Усмихват ни се, купуват си..
– Вие си ги правите?
– Мхм. Ние тримата. (едното момиченце се скри, защото не искаше да се снима)
– Имаш ли любима гривна?
– Да. Но я продадох.
– Трудно ли ти беше?
– Да.. Но се радвах също, защото някой харесва нещо, което съм направила колкото го харесвам и аз.

Виж и хората, които обичат домашните си любимци и какво са ги научили те за любовта.