Нещата от живота

С доза носталгия по времето, когато първия звънец ни събираше в училищния двор

Лятото официално мина и навлязохме в приятния първи месец с „р“. Имаше едно поверие, че месеците с „р“ са гадни, но не е това темата днес. Септември винаги навява едни приятни спомени, от отминало време, long  time ago in a galaxy far away (опа, това не беше за тук), от отминали години и по-точно от  отминали ученически години. Няма как да не си спомним с малко носталгия за 15 септември, като датата за събиране отново с приятелите, съучениците и учителите. Някак странно, но и приятно, този ден носеше специален заряд и въпреки края на безгрижната ваканция, ние го очаквахме. Дали поради факта, че трябваше да покажем новите си дрехи, купени специално за този ден, дали заради съучениците, на които трябваше да се хвалим как сме изкарали лятото и какво сме правили, или заради новите училищни приключения, които определено ни очакваха. Като бивш от доста години ученик, ще се опитам в следващите няколко реда да ви(ни) припомня, защо този ден беше наистина специален.

КРАЯТ НА ВАКАНЦИЯТА
15 септември бележеше официално края на лятната ваканция и това определено го правеше специален. На този ден, след дългите месеци игри, приключения, забавления, а на по-късен етап и работа, беше време да се сложи край на лятото и да навлезем в поредните няколко месеца сериозно учение. Е, сериозно не в пълния си смисъл, но все пак учение.

Официално, това беше нашата дата за края на лятото и вероятно не сме и знаели, кога всъщност приключва астрономическото.

За нас на този септемврийски ден всичко се преобърщаше и както популярно се казва – старата песен на нов глас. Заредени с много нови сили прекрачвахме прага на школото жадни за знания. Е, тази жажда често отшумяваше някъде към 16-17 септември, но винаги получавахме нова доза обучение. Вероятно и факта, че почти до края на месеца все още бяхме психически във ваканция, но тези първи учебни петнадесет дни бавно, но сигурно ни вкарваха в релсите на знанието (или поне така трябваше да бъде).

СЪУЧЕНИЦИТЕ
Това са хора, които без значение дали харесвахме или не, с тях прекарвахме повече време, отколкото с близки, роднини и приятели. Те бяха хората, които вероятно и по задължение ни бяха приятели и с които, отново дори и по задължение, правехме нещата. В началните класове играехме на двора, в по-високите класове бягахме от час, а в най-високите (последните) класове пиехме бири и играехме карти в кафето. Няма как да не им признаем факта, че без тях училището няма да е същото и без тях голяма част от нещата просто нямаше да са възможни. От една страна с кой друг можеше да пиеш бира в 9 сутринта, а от друга благодарение на някои от тях завършихме.
Цялата тази симбиоза от различни типажи съученици даваше възможност за различни приключения – с някои забавни, с някои глупави, а с някои крайно тъпи. Но това беше точно чара на цялото приключение (адвенчър – по модерно). Трябва да отдадем заслужената почит на по-умните и способни от нас, защото без тях просто нямаше как да изкараме голяма част от изпитите. Ицка, благодаря ти (той си знае).

МЯСТОТО
Доброто старо (или ново) училище. Нашият чудесен храм на науката, знанието и не на последно място – простотиите. В тази прекрасна сграда прекарвахме дни, месеци и години. Понякога времето ни минаваше бързо, в друг момент се влачеше тегаво, но винаги ни носеше нещо ново и интересно. Старите чинове, черните дъски, добрия стар скърцащ паркет и огромния крив двор – всичко това допринасяше за обстановката, която не можем да не си признаем, че днес определено ни липсва. Събирането на първия учебен ден пред тази сграда бе важно събитие за нас години наред, защото точно там след дълги месеци виждаше позабравените или не физиономии на хората, с които щеше да прекараш следващите няколко месеца. Тръпката бе неописуема и точно „осанката“ на училището бе финалния щрих на хепънинга.

УЧИТЕЛИТЕ
Колкото и да са ни се карали, писали двойки, гонили и всякакви други неща, тези хора остават важна следа в нашето развитие. Някои лоши, други добри, а трети просто уникални, те ни помогнаха да стигнем до едно равнище, което без тях би било немислимо. Освен всичко ни търпяха простотиите, виканиците, бележките в час и всичко останало, което недоразвитите ни мозъци можеха да сътворят. Те бяха хората, които ни насочваха, стимулираха, а по някой път и биеха, само и само някой хубав ден да станем хора. Вярно, от такива същества трудно можеше да излезе нещо, но сега, от дистанцията на времето не можем да не оценим тяхната роля в нашия живот. Всеки би трябвало да им благодари от сърце!

ЖИВОТ ИЗВЪН УЧИЛИЩЕ
Това, че се връщахме на училище ни връщаше и към приятелите. От този ден всички вече са се завърнали от село, морето, чужбина и въобще от всякъде, където могат да отидат. Този ден бе моментът да се видим за първи път по-черни, по-издрани и малко по-големи. Цяло лято бяхме разделени и 15 септември означаваше за нас едно голямо събиране отново. Със започването на училището започваше и нашия живот извън класната статия. Вечерните събирания, следобедните „мотканици“ и съботно-неделните купончета. Цялата програма се правеше на база учебните занятия и цялото време, извън училище, бе за тях. С тези приятели порастнахме, с тези приятели дивяхме и с тези приятели живяхме.

Хубаво е да си припомним миналото и на 15 септември да се замислим – наистина си беше лошо в училище, както си мислехме тогава?! Сега 15 септември е поредния работен ден, без никакво отношение към животът ни (освен, ако нямаме деца разбира се), а тогава беше дата, която ни плашеше, но и радваше. Нека на 15 септември си спомним за онова хубаво време и дори малко да завидим на онези, които в момента минават този път.

Припомни си и летните моменти от едно време, при баба.