Нещата от живота

Хейт културата е новият поп, поне докато не се превърне в клише да мразим

Да си rebel звучи толкова чаровно и е толкова привлекателно за всеки с малко по-ярка индивидуалност, че човек си присвоява веднага етикета, без да му мине през ум, че би трябвало да е против етикетите. Забелязвам, че това е тенденция у нас, при това не отскоро. Напоследък обаче достига нови висини.

ВСЕ НЯКОЙ НИ Е КРИВ

Започва се с характерното българско мрънкане и вечно недоволство, като проблемът винаги е навън (как иначе?), всичко това последвано от дълги излияния на тема как никой (освен говорещия), видиш ли, не може да разбере какво се случва, за да предотврати процеса, и как затова ще си останем „на тоя хал“, небрежно пренебрегвайки темата какво точно прави самият той по въпроса. А пък при възникнал конфликт всички следи от интелект (ако такива е имало) изчезват и следва едно разпращане на словесни и жестомимични „поздрави“ на цялата рода до пето коляно.

ПРАЗНИЦИТЕ

„Не харесвам празниците, те са за идиотите консуматори. Какво предлагаш? Да направя нещо с малко пари, подръчни материали и да бъда креативен? Кой има време за това, хората в живота ми знаят какво означават за мен и нямат нужда от допълнителни доказателства.“

Всъщност оказва се, че празниците, за които някои така бленуват, са абсолютна досада за други. И естествено си доста готин и прям тип, когато не го криеш и напишеш гордо в статус на стената си, че се надяваш безкрайната семейна вечеря на Бъдни вечер да приключи по-скоро. Добре че милата ти баба, която те гледа топло от другата страна на масата, мислейки си как вероятно „си пишеш с приятелчетата по телефона“, няма регистрация във facebook, за да се сблъска с истината. Или майка ти, която цял ден е кръстосвала кухнята, за да успее с всичко навреме, при това без да те помоли за помощ, защото и без това те вижда веднъж в годината, по-добре да ти се радва и да не те товари, докато си там.

Не казвам, че нямаш никакво право да се чувстваш не на място, желаейки да правиш нещо друго, но поне се опитай да не бъдеш несъобразителен и неблагодарен party pooper без елементарно възпитание.

НАД ЗАКОНА

И понеже сме горди, че сме толкова интелигентни, че да измамим системата, въобще не осъзнаваме, че в това се корени нашият основен проблем. Как да има ред и хармония на места, които се управляват в хаос? Някак ако може хем всичко да ни е наред, хем да си правим каквото искаме, пък после вината не е наша – всичко, що е държавно, ни е виновно. Частното си е частно – не ни се дават пари, предпочитаме да хулим институциите, чиито ресурси са толкова оскъдни, че дори нямат възможността да си вършат работата, камо ли качествено, да не говорим за мотивация. И така се ражда онази България, която всички толкова (не) обичаме.

МНЕНИЕТО

Ако има някой, с когото е безсмислено да се спори, то със сигурност сте попаднали на правилния човек. Мнението му е закон. Факти? Фактите ви са невалидни, защото него животът го е научил (всичките двайсет и нещо години от него), той няма нужда от цифри, не разбрахте ли, че е над това? Да не говорим, че вашите „факти“ са просто ваше мнение, а всеки е свободен да има такова, стига да не го натрапва на другия, нали така?
И това се превръща в едно неспиращо динамо, едно непрекъснато захранване на егото с лайковете на всички себеподобни, които нямат идея в какво вярват и в какво не, просто преценяват кой е звучал по-готино или пък просто дават палче на коментара с най-много такива, понеже те самите са неуверени.

Нямаш никакъв шанс да излезеш на глава с някого, за когото „Водата е мокра“ е извод, достигнат след много задълбочен анализ и гордо изстрелян в първия удобен момент, нищо че темата няма никаква връзка с това (да си каже човекът, че и той е научил нещо), затова по-добре пратете един усмихнат емотикон и си включете някой документален филм, който да ви накара да възвърнете вярата си в хората. Поне за следващия час.

ДА ТИ ГО КАЖЕ В ПРАВ ТЕКСТ

Истинска благодат настъпва в съсухреното смачкано сърце на този човек, когато му се наложи да каже точно какво мисли. Не че той знае какво мисли, но понеже харесва да е тежък, ще каже точно това, което се очаква от него, и ще се постарае да разберете колко сте дебела, грозна и глупава във всеки удобен момент.
Ако пък е от псевдоинтелектуалците, ще замаскира обидите със сарказъм и ирония, като това дава допълнителни точки (естествено), не успявайки да замаскира обаче факта, че това го поставя в дори по-нисша позиция от първия. Понеже защо да използваш интелекта си конструктивно и за добро, след като можеш да се опитваш да накараш хората да се чувстват по-зле от теб. За съжаление в повечето случаи просто ги развеселяваш, защото при подобно държание много ясно изкристализира масивността на собствените ти вътрешни противоречия и комплекси. Тъжно.

РЕЛИГИЯТА

Има два крайни варианта, в които такъв човек може да попадне.
Първата възможност е да не вярва в абсолютно нищо или о, да – да вярва единствено и само в себе си, а като се има предвид какво представлява, по-добре да вярва в еднорози.

Другият вариант е да е маниакално вярващ, но е сравнително по-рядко срещаната позиция при този тип хора. Това е напълно естествено предвид факта, че rebel-ът не признава авторитети, камо ли да му се налагат правила и стандарт на живот, които при повечето религии, учения или вярвания са доста далеч от хедонистични, което хич не се харесва на човек, който живее предимно за храната, пиенето, пушенето, секса и това да „раздава правосъдие“.

КРИТИК ≠ ХЕЙТЪР

Никой не твърди, че всички трябва да се разнасяме на пеперудени крила и да сипем като вълшебен прашец комплименти един върху друг, и никой не трябва да очаква това от нас. Да, хубаво е на теория, „ако нямаш какво хубаво да кажеш, по-добре да не казваш нищо“, но на практика това те прави безмозъчна овца.
Няма нищо лошо в това да умееш да критикуваш. Но дори когато се говори за филмови критици, човек пак има странно негативно усещане към този тип хора. Добре де, защо сега трябва да се критикува нещо, не може ли да се приеме каквото е, с хубавите и лошите му страни?

Погрешна е представата, че работата на критика е да „хейти“, критикът просто изказва обективното си мнение, като, ако има критики, дава насоки за това, как проблемът би могъл да се отстрани. И това е основната разлика между това да критикуваш (градивно) и това просто да си чешеш езика и да чакаш някой да се съгласи с теб, за да се почувстваш по-велик. Критикът никога не използва язвителен тон просто защото темата не е повод за лични нападки, темата е повод за разговор по темата.

РЕШЕНИЕТО

Има още много „отличителни белези“ на този нов човешки (спорно) подвид и навярно сте се сблъсквали и се сблъсквате ежедневно с него, така че го познавате добре. Истината е, че няма лесен начин за справяне с проблема, защото всеки има достойнство, което не харесва да бъде накърнявано, и точно там започват конфликтите. Най-сигурният вариант е пълната апатия, която няма да захранва ентусиазма на този човек по никакъв начин, защото просто ще бъде третиран, сякаш не съществува. Невинаги е достатъчно, а и хората не са направени от камък, та възможно е да бъде упорит в опитите си да ви „счупи“ и афектира сериозно. Може би това е единственото нещо, което не трябва да позволявате да се случва, за да го отстраните от живота си.

Вторият вариант е за храбрите и постоянни хора, които знаят, че с добро всичко се постига, и винаги ще посрещат злобата с недоумение и пожелание за по-добър утрешен ден.

Хубаво би било всеки да може да го постигне и аз си пожелавам да стана точно такава през новата година.
А дотогава – Keep calm and DON’T feed the troll.

И докато си на тази вълна виж нашия топ пет на пороците открай време.