Една зимна вечер на Шишман
Сезонът се познава по романтичните разходки и хората, с които ще го споделиш
Надя Кънева
Супата е топла, ароматна и вкусна. До мен е любимият човек, а само една витрина ни дели от една от любимите ми улици в София – Шишман. Пред нас минава светът. Шумни деца от близкото училище, използващи междучасието, за да грабнат по нещо за хапване или просто да се пошляят наоколо. Група стрийт тарикати, цъкащи впечатлено по адрес на подминаващата ги наточена мацка. Актьорът Владо Пенев небрежно крачи по тротоара, подсвирквайки си. Колоритна девойка с щръкнала оранжева коса и постпънк аутфит връзва симпатичния си голдън ретривър за уличното колче точно пред очите ни и влиза в заведението. Русата Златка избръмчава в посока Коня с червеното си Volvo.
Момичето до мен е същото, на което казах Да! И тогава, в онзи ден, пак бяхме тук, на Шишман. Тя – с най-красивата булчинска рокля на света, а аз – по кецове и шантав, но стилен ансамбъл, творчески заимстван от гардероба на поп звездата Мика. Сега прозорецът пред нас е запотен от студа, а тогава навън беше сигурно над 30 градуса, наоколо се вихреше София диша, а ние играехме джаги на улицата, както си бяхме пременени в сватбените одежди. Най-вероятно сме влезли в новините, хората около нас не спряха да ни снимат, питаха ни дали сме част от програмата.
Камбаните на Александър Невски ме връщат в настоящето. 5 следобед е. Навън вече е тъмно. Улицата обаче е пълна с хора и това я прави някак уютна. Усеща се предпразничното настроение, но все още не е настъпила истерията от закъснелия коледен шопинг. Легнали сме си преди по-малко от 12 часа след поредното епично парти и сега се опитваме да реанимираме. Интересно, когато влезеш в такъв ритъм по това време на годината, започваш да си лягаш и ставаш все по тъмно и имаш чувството, че си попаднал отвъд полярния кръг в разгара на шестмесечната зима. От колоните на стената звучи Brothers In Arms на Dire Straits. Спомням си, че това беше едно от най-въртяните парчета по купоните в подготвителен клас на гимназията ми, намираща се недалеч оттук. 6:55 минути, в които можеш спокойно да притискаш до себе си обекта на своето желание. Като естествено продължение на темата следва Summer of 69. В едно интервю Браян Адамс обясняваше, че в песента не става дума за 1969 г., а за лятото, посветено на едноименната поза. Не се изненадвам, че това са били the best days of his life…
Сградата на ъгъла точно срещу нас, една от най-красивите на улицата, отдавна е преживяла своите най-добри дни, но сега се радва на втора младост след като наскоро беше реставрирана. Винаги ми е напомняла на достолепна дама, която крие своите тайни. Присъства ненатрапчиво, защото е убедена в своята красота и няма нужда да я навира в лицето ти. Сега обаче е претърпяла успешен фейслифтинг и гордо позира в цялото си великолепие. Отново изглежда така, както в славните години и пленява със своите фризове, корнизи, колони и любимите ми балкони от ковано желязо. Между другото, старата централна част на София е като музей на открито за този романтичен архитектурен детайл. Просто трябва да вдигнеш очи. Немият филм в главата ми е готов – виждам как на отсрещния тротоар чаровен бохем шепне с усмивка нещо в ухото на младо момиче. Тя кокетно върти чадърчето си. Напористият господин не получава желаната целувка, дамата го дарява с кърпичката си и потъва във входа на сградата. Той вдишва аромата на везаната коприна, усмихва се, накривява борсалиното си и тръгва към жълтите павета, потропвайки с бастунчето си. Горе, зад дантелените перденца, възрастна госпожа любопитно оглежда отдалечаващия се младеж. Вратата на входа се отваря рязко и от нея изхвърчава хлапе в къси панталони и каскет, захапало геврек. Затичва се към Графа, приятелите сигурно вече го чакат.
Ред е на U2 да прогърмят от уредбата. Нещата се подреждат – в любимата ми част от града съм и слушам любимата си група. Винаги съм ги свързвал с идеята за пътуване. Може би заради усещането за пълна свобода, което само пътешествията и музиката на ирландците ми дават. Изведнъж решаваме да се превърнем поне за малко в туристи в собствения си град. Така, както сме го правили на толкова други места по света – просто да скитаме по улиците и да зяпаме хората и живота, който се случва около нас.
Излизаме навън. Сякаш сковани от зимния мраз, няколко керамични гълъбa са накацали по съседната стена. Столовете в градината на близкия бар стоят празни, все едно оптимистично чакащи внезапно затопляне.
Сещам се за една бивша колежка, която на 22-и декември, след като разбра, че от тази дата денят започва да нараства, възкликна: Супер, лятото идва.
Светлината от уличните лампи се отразява в лъснатото до блясък кубе на покрит с пиърсинг мъж, който хлътва в съседната весела жълто-оранжева сграда. Въобще по цялото протежение на улицата греещи в червено, розово, синьо кооперации се редуват със сивите постройки, които чакат своя ред за подновяване. Изглеждат като беден роднина на току-що завърнала се от шопинг тур в Милано мацка. Както онази сграда, която съзерцавах допреди малко обаче, излъчват скрито достойнство, пълни са с история. Има една такава в пряката на Шишман Славянска – плаче за ремонт, но е с красив еркерен втори етаж и богати орнаменти. Близо до нея на ъгъла се е сгушила мъничка олющена аптека с табела отпреди войната. Абсолютният контраст с друга нейна посестрима на следващата пряка, пак на ъгъл, където се шмугваме набързо, за да купим незнам си какво. Тук дори етикетите на продуктите са дигитални. На излизане се разминаваме с Цветана Манева, а по уредбата звучи някакво парче, в което се пее, че годините са преминали като ден… Отвън май на майтап момче обяснява на висок глас на спътничката си, че страда от психосоматичен стрес. Няколко човека се обръщат със смесица от любопитство и разбиране в погледа. За разлика от голямата стара къща на отсрещния ъгъл, която изглежда напълно незаинтересована от суетнята наоколо, като че живее в свой собствен свят. Дава вид на отдавна необитавана, но на първия етаж мъждука светлинка. Подминаваме я, за да потънем в близкия магазин за художнически материали. Постопляме се в шареното и уютно пространство, заобиколени отвсякъде от дърво и неизмазана тухлена зидария. Мария се рови в джунджуриите наоколо, а аз си спомням как тук в продължение на един час избирах хартия, на която да й напиша сватбения си обет.
Отново сме на Шишман. Долавям мирис на сандалово дърво, който се носи от магазинче с грамофон и дървена статуя на африканец с някакъв струнен инструмент на витрината. Въпреки студа пред бара с омайни билки пак е пълно с хора. По отсрещния тротоар пъпли елегантен старец с бастун в едната ръка и наполовина изяден банан в другата. Стената зад гърба му и всички свободни пространства наоколо са нашарени с графити. На тях вече ще им се наложи да делят територия с коледната украса, която най-после ще влезе в употреба, след като почти година е висяла над улиците скучна и безполезна. Статуята на фасадата на култовото Седмо училище гледа усмихнато шумотевицата в краката си. Точно под нея баба и дядо продават печени на обикновена ламарина фъстъци. По улицата тепърва става все по-оживено, но те започват да прибират скромната си сергийка. Може би фъстъците са свършили или пък двамата вече са се намръзнали достатъчно. Около Св. Седмочисленици е пълно с ученици, окупирали са пейките в района. Както обикновено тийнейджърите са шумни, винаги се стремят да привличат вниманието. Едно момиче обаче седи по встрани. Нервно се върти на място. В един момент вади огледалце и набързо проверява дали изглежда достатъчно добре. Явно чака някого.
Най-вероятно и тя, и останалите, а признавам си – съвсем доскоро и аз, нямат представа, че буквално на метри от тях, на гърба на църквата е гробът на Петко Каравелов – човекът, за когото банкерът Буров казва, че е единственият български политик, който не е откраднал и стотинка.
Покрай нас минават и първите истински туристи, които виждаме днес – трима французи с хипарски вид. В главата ми се мярва, че от другата страна на улицата беше барчето, в което едно бившо гадже ми съобщи, че вече си има друг. Вярно, бяхме се разделили малко преди това, но оттогава спрях да ходя там, а после собствениците на бара, явно за да ми спестят негативните емоции, го преместиха на друго място.
Нямам време, пък и желание, да размишлявам над това, защото вече си купуваме печени кестени от сергията на ъгъла с Графа.
Докато плащам, до нас се доближава възрастна жена, която носталгично започва да разказва, че като млади са си купували кестени оттук, слагали са ги в джобовете си и така са си топлили ръцете.
Е, ние смятаме набързо да ги изядем. Въпросът е къде? Наоколо са все любими места – Любен Каравелов с лампите, закачени на опънати между къщите жици, Ангел Кънчев с безбройните си сладкарнички и ресторантчета, градинката пред Народния, където винаги ще срещнеш познат, с когото да поговорите за всичко и нищо, Славейков… Хрумва ми обаче нещо друго: Искаш ли да ти покажа най-красивата трамвайна спирка в София, само на 200 метра е от църквата, в която се оженихме?