Нещата от живота

Събрахме емблематични корици от печатния живот на издания, които са придобили култов статус

Илюстрации и снимки с колекционерска стойност, които ни карат поне малко да завиждаме на онези, за които нашето минало е било настояще. Далеч сме от мисълта да правим генерални обобщения, защото историята на всички тези списания още се пише, кориците и днес продължават да документират сътресенията и вкусовете на времето. 

Появата на Esquire през 1933 в Щатите, точно когато икономиката е задушена в прегръдката на Голямата депресия, изглежда откровено нелогична. През онзи октомври, в който Дейвид А. Смарт, Хенри Л. Джаксън и Арнолд Гингрич пускат на пазара първия брой, пикът на кризата сякаш е отминал, но рязко обеднелите американците броят всеки цент в джоба си. Благодарение на какво Esquire е успял да преживее обреченото време на своя старт?

 

Трикът за оцеляване бил събирането на нестандартни теми, наръчник за мъжки стил и рисунки на полуголи момичета в едно. Тази формула е преживяла леки изменения с напредъка на фотографията, но като че ли и днес е базова за мъжките списания. Сред авторите в Esquire били Ърнест Хемингуей, Томас Улф, Труман Капоти и други, благодарение на чиито фичъри списанието станало повод за постоянни дискусии сред новопоявилата се американска интелигенция. Esquire, под главната редакция на Арнолд Гингрич е от малкото издания, които успяват да привлекат Скот Фицджералд в края на 30-те, като включително публикува регулярно масово обожаваните истории за Пат Хоби.

 

Освен че претендира да казва най-важното за мъжкия стил, списанието има и свой собствен разпознаваем облик. Талисманът му, мустакат джентълмен на име Esky, се появява за пръв път на корицата на втория брой на Esquire и престоява там до 1961 г. Това са 30 години слава за образа на илюстратора Е.Симс Кембъл. Талисманът къде на шега, къде напълно сериозно изразява позицията на изданието по важни въпроси. През май 1942 се появява облечен във военна униформа. Следват 30 броя все в този дух. През 60-те и 70-те на корицата на Esquire вече попадат известни лица – Уди Алън (многократно), Бриджит Бардо (през 1991 тя е и първата корица на английското издание), Мохамед Али, Дъстин Хофман и др. Фрапираща е коледната корица от 1962. Поводът е войната във Виетнам, а идеята на Джордж Луис – върху черно-бял портрет на войник с кърваво червени букви е изписано – Merry Christmas, I’m the 100^th G.I. killed in Vietnam.

Списанието отъпква пътя за мъжките издания, които ще се появят впоследствие. Първообразът на Playboy силно напомня Esquire, но с по-еротични фотографии. В момента се ръководи от Дейвид Грейнджър David Granger, който преди това в продължение на 6 години е стоял зад GQ.

 

GQ
Изборът се свежда до добре облечените мъже или добре съблечените жени на корица

 

Интересен факт е, че GQ и Esquire, които в момента се борят за по-интересната част от мъжката аудитория, споделят общо минало. В дъното на всичко стои Apparel Arts, тримесечно издание за мъжка мода на търговска марка, което се появява през 1931. То имало за цел да образова продавачите и купувачите по всички въпроси, свързани с мъжкия стил. Предизвикало същински бум. За да се задоволи рязко нарасналия интерес, след две години се ражда Esquire. Къде е обаче GQ в цялата картинка? Близо 25 години по-късно издателите на Esquire решават да съживят Apparel Arts като изцяло модно приложение с отделно тяло. Прекръстили го на Gentlemen's Quarterly. През 83-та изданието е продадено. Новите собственици, Conde Nast Publications (притежават Vogue), съкращават името до GQ. Под главната редакция на Арт Купър то започва да гледа и отвъд модата, за да се превърне скоро след това в основния конкурент на някогашното си списание-майка, пардон баща. Докато Купър оглавява редакционната колонка, GQ достига феноменални за момента продажби от над 800 000 екземпляра на брой. Най-голямата промяна в списанието се случва около 2003 г., когато скорост вече са набрали списания, насочени към не толкова изисканите млади мъже (FHM, Maxim). Прясно постъпилият редактор Джим Нелсън набързо префасонира съдържанието, за да може да се конкурира в новата среда. Сега списанието е изпълнено с по-малки, по-бързо информативни карета, поп културата влиза през парадния вход, но запазената марка – аналитичните есета, тежат на своето макар и понамаляло място. Новата формула е по-малко добре облечени мъже на корица, за сметка на добре разсъблечените жени.

 

Vogue
Гений на рекламата почти неволно създава най-влиятелното списание в света на модата

 

Абсолютната доминанта, когато говорим за пазара на модните и женски списания. Прототипът, който Артър Болдуин Търнър създава през 1892 е с претенции да задоволява нуждите от четиво на елита. За да постигне целта си и да навлезе дълбоко в желаните кръгове, Търнър наемал по-скоро хора с висок социален статус, отколкото видни литературни таланти. Първият главен редактор е Джозефин Рединг, която повече се вълнувала от правата на животните, отколкото от мода. В началото дори текстове за типично мъжки спортове намирали място на страниците, а дрехите са споменати само в контекста на материали, които коментират подходящото облекло за едно и друго събитие. Продажбата на реклама не била практика и именно затова изданието бързо започнало да губи парите на своите инвеститори. Скоро Конде Наст купил Vogue и макар и не особено креативен, както сам се определя, се оказал маркетингов гений. Тъй като Vogue бил основното четиво на богати клиенти, рекламодателите били готови да платят много, за да стигнат до тях. Така Наст направил изцяло женско списание, което носело фантастични приходи, и той можел да си позволи са ангажира най-добрите фотографи и илюстратори за работа по корицата. С подкрепата на жени като Елинор Рузвелт, която не веднъж отбелязва, че от Vogue избира тоалетите си, главоломният ръст не е изненада.

 

Америка винаги гледала към Франция, за да следи тенденциите, и когато след Първата световна война и по време на Голямата депресия са наложени невъобразими мита при внос, редакторите се оказват с вързани ръце. Тогава започнали да търсят дизайнерите около себе си, което пък довело до логичния подем на американската мода. Vogue съпреживява със своите читателки сексуалната революция през 60-те, за да стигне до момента, когато неговият таргет са работещите жени. Списанието е причина за появата на модната фотография, както и поле за превръщането на красавици в супермодели. Анна Уинтър е главен редактор на американския Vogue от 1988. Чрез концепцията да използва едни и същи модели тя предизвиква ерата на супермодели като Наоми Кембъл и Линда Еванджелиста. Последната веднъж нескромно отбеляза – Не се събуждам сутрин за по-малко от 10 000 долара. 

 

Time
Двама студенти по журналистика пускат малко списание в големия Ню Йорк

 

Бестселър сред информационните издания и любимо списание на колекционерите. В култ са превърнати броевете през 40-те и 50-те, украсени от хитри цветни илюстрации. Първообразът на Time се нарича Facts и е университетски проект на двама студенти в Йейл – Хенри Р. Лус и Бритън Хадън. Съвсем като в холивудски филм, след кратко време, в което пътищата им се разминават, съдбата ги събира отново и двамата натикват мечтата си в голям кожен куфар и хващат пътя към Ню Йорк. Първият брой излиза на 3. март 1923. В него се вижда, че първоначалната им идея е непокътната – добре сегментирани новини, бързи за прочитане и лесни за разбиране. Именно заради езика си Time често е критикуван. Според някои тонът на текстовете подхожда по-скоро на списание от развлекателната индустрия, отколкото на сериозна информационна медия. Противно на песимистичните прогнози, гласът на Time става все по-авторитетен. От 1927 насам обществото се вълнува кой ще бъде човекът на годината според списанието. Първият е Чарлс Линдбърг (1927) заради своя трансатлантически полет. После се занизали Ганди (1930), Франклин Д.Рузвелт (1932, 1934, 1941), Адолф Хитлер (1938), Йосиф Сталин (1939, 1942), Уивстън Чърчил (1940, 1949) и др.

 

Присъствието на Хитлер и Сталин в този списък се обяснява от факта, че човекът на годината не е задължително позитивна личност, а някой, който в най-голяма степен е предизвиквал събития, респективно новини. Дизайнът на Time се изменял плавно през годините. В края на 20-те Леополд Еймъри слага за пръв път емблематичната червената рамка, която преживява известни метаморфози, но е част от корицата и до днес. Дизайнерите си позволяват да я променят само в извънредни ситуации, като паметния 11 септември, когато като символ на траур рамката е черна. Няма как да не споменем и най-креативната корица за 2011 според нас – работата на Тим О’Брайън – The World After Gaddafi.

Още от най-добрите:

Harper’s Bazaar

 

Пряка конкуренция на Vogue е само Harper’s Bazaar, който се смята за първото американско модно списание, създадено през 1867. Направено за жените от средната или висша класа, то активно отразява всички процеси, свързани с феминизирането от началото на 20 век (в Щатите дамите печелят правото си на глас чак през 1920). Водят се ожесточени спорове дали Harper’s Bazaar или Vogue е революционното модно списание. За нас отговорът е очевиден и той се събира в една дума.

Interview

 

Списанието е дело на Анди Уорхол, който през 1969 влага креативната си мисъл в създаването на тези страници. Емблематични корици и концепция, която е единствена по рода си – публикувани се небрежни разговори между актьори, музиканти и въобще всякакъв тип хора на изкуството. Концепцията е непокътната и до днес, а The Crystal Ball Of Pop е другото име на Interview.

The New Yorker

 

Седмичното списание се появява за пръв път през 1925. Още с пилотния си брой се демонстрира особен подход към кориците. Зад стотиците корици стоят най-добрите картунисти на 20 век – Лий Лоренц, Чарлз Адамс, Лео Калъм, Сол Стайнбърг. Най-известната работа на последния е View of the world from 9^th Avenue (29 март 1976). The New Yorker има собствен стил, който държи на такива детайли като буквеното изписване на числата, там никога няма да видите цифри измежду текста.

Rolling Stone

 

Ян Уенър и музикалният критик Ралф Дж. Глийсън създават Rolling Stone през 1967 в Сан Франциско, а към сегашния момент първият продължава да е издател. Емблематична за последните десетилетия корица е със сгушените Джон Ленън и Йоко Оно. Заснета е от Ани Лейбовиц ден преди убийството на Джон. Майкъл Джексън пък пръв път става лице на Rolling Stone едва 11-годишен. Сметнат е за феномен, не са сбъркали.