Нещата от живота

Колко е страшно да имаш деца, или какво мисли Ирен Леви по темата

Кристина Симеонова

Истината е, че никой не ти казва колко е страшно да имаш деца. Във филмите бебетата са руси ангели, които спят на рамото ти винаги, щом искаш да водиш важни разговори. Явно се будят само по време на рекламите. Докато един ден ти сложат твоето бебе в твоите ръце и в този момент ти се струва къде-къде по-лесно да композираш „Малка нощна музика“ като Моцарт, да изрисуваш една капела като Микеланджело или да откриеш някой закон като Нютон.

За първи път разбрах, че искам да стана майка на 14 години, когато за малко не изпуснах нощния влак за морето, защото се зачетох в Грижи за бебето и детето на д-р Спок. По-късно прочетох книгата още няколко пъти и все се сещах за онзи влак, който водеше към безсънни нощи, но тип весели. 14 години по-късно отидох да се срещна с бебето си. То не беше русо и не спеше. А този филм не го бях гледала. Няма да разказвам как треперех от вълнение при срещата с малкия грозноват пакет, нежно плачещ в най-ниската октава на пианото. Бързо започнах да го различавам от музикален инструмент, защото не можех да затворя капака и да настане тишина. Помня очите, които се впериха в мен в очакване да им обещая нещо. А аз не знаех какво се обещава на очи, току-що отворили се в този свят…

Няма да те насилвам да ядеш, когато не искаш. И разбира се, че спанакът е гадост. Ще те науча да свириш на пиано. Ще те заведа в Дисниленд. Ще ти позволявам да ядеш джанки от непознати дървета…

Значи ти си моето дете… Добре дошла в този свят. Къде ти е копчето?!

Най-голямата изненада беше, че децата нямат копчета. Всъщност, това е основният им недостатък. Не можеш да ги изключиш, когато ти се иска да поспиш или да помислиш. Или просто да не бъдеш майка в следващие 20 минути. Истината е, че само един приятел събра сили да ме предупреди какво ме чака, всички други явно бяха дали обет за мълчание по въпроса: Не е толкова трудно да имаш дете. Стига да не те смущава, че памперсите винаги свършват през нощта, и то точно в нощ, в която е спряла водата, а когато отидеш да налееш от съседния на съседния на съседния блок една кофа, спира тока и засядаш в асансьора, където оставаш няколко часа. Иначе дори е приятно да имаш дете понякога. Когато спи. Тогава разбрах колко е страшно. Стоях с часове да я гледам. Помня как с течение на времето очите й от сини станаха виолетови, после зелени, сиви и накрая кафяви. Най-много обичам да я гледам, докато спи. Все още ми е любимият момент. Тогава понякога ми се струва, че не е чак толкова страшно да имаш дете. Не са страшни памперсите, безсънието дори не е толкова ужасно. Най-страшното е, че са ти дали съкровище, с което не знаеш какво да правиш. Определено не можеш да го заровиш някъде, нито да го скриеш в делва, сейф в банката също не е добра идея. Случило се  е нещо невъзвратимо. Ти си станал Отговорник съкровище и не можеш да си позволиш да бъркаш повече. Можеш да допуснеш само малки, леки, незабележими с просто око грешчици. Прилича на игра на сляпа баба. В която ти си и бабата, и сляпата. Определено не можеш да уловиш детето. Мислите му пърхат като пеперуда, затворена в кибритена кутийка – за да видиш пеперудата, трябва да я пуснеш.  Това бебе, което онези безотговорни хора в болницата ти повериха, завинаги си е твое. Откритието е толкова страшно, че дълго не успяваш да се концентрираш. Седиш на спалнята, плачеш и повтаряш като мантра Колко бяхме щастливи. Разбира се, това не се случва на всички, само на тези, които разбират с какво са се заели. Има хора, които разпределят сълзите си. По малко за всеки период от порастването. Звучи разумно и щадящо. Но аз много уважавам другите. Те сядат на спалнята и изплакват всичките си сълзи наведнъж.

Страшно е да прозреш, че в близките 10-20 години ще трябва да мислиш вместо друго същество и то без да бъркаш.

Ще оставиш своята глава, своя свят, за да подредиш неговия. И в мига, когато най-сетне мисленето в чуждата глава стане естествено за теб, да се откажеш да мислиш вместо този друг човек и да се оттеглиш обратно в твоята глава. През това време, разбира се, трябва да си го научил да мисли. Но не като теб, а като себе си. Щастливи са родителите, които избягват да мислят за това и се фокусират върху по-прости задачи, като тази да нахранят бебето с пюре от нежни зеленчуци с ориз, ако то не обича нежни зеленчуци. С ориз. И да открият, ако то отказва, ориза ли не харесва, зеленчуците или нежността.

По време на първата разходка в парка с моето 20-дневно съкровище, което не знаех какво да правя, видях хора с деца. Първата ми мисъл беше Тези са оцелели. Ето, и тези. Още едни… Децата тичаха и крещяха, хората дори се усмихваха, или поне така ми се стори. От недоспиване в ушите ми постоянно звучеше музика, а синьото под очите дори ми отиваше. И тогава видях една майка. Седеше на пейката. Четеше книга. Буташе количката с детето си напред-назад с крак. И пиеше бира. От бутилката. Спрях като хипнотизирана да я погледам. Къса коса, тъмносини дънки, плавни движения, усмивка в ъгъла на устните. Никога не се бях сетила да пия бира. Но от този миг тя се превърна в символ на свободата за мен. Знаех, че когато някой ден аз седна на тази пейка и вместо да гледам втренчено в бебето, чета книга и пия бира, вече ще съм свободна. Ще съм спряла да мисля за детето като за безпомощно чудо. И други, минаващи с количка, още незабравили, ще преброят и мен като оцеляла. Тогава не знаех, че ще се науча как да постъпвам, когато детето ми схруска стъклена чаша, когато изяде силика гела, когато прободе челото си на шип на  маса от ковано желязо, когато махне от ръката си абоката, слаган 40 минути по часовник сред ужасяващи писъци, когато се промъкне нощем до леглото ми с думите Сънувах ужасен сън и повече никога няма да спя. Нищо не знаех тогава. Всичко си измислих сама. Например това с кошмарите. Няма проблем, – казах – няма да го сънуваш повече, трябва просто да сменим пижамата. 

Има една романтична идея, че децата, още преди да се родят, сами избират родителите си. След първоначалното поласкаване идва приятното осъзнаване, че щом детето е взело решението вместо нас, отговорността да съществува не е изцяло наша. То само е слязло в този дом, сега този дом може просто да го обича. Ние само сме го повикали, не сме го принудили да се роди, дошло е при нас по свое желание. Това е идея за страхливци. Каквито сме, безусловно. Какво по-нормално?! Да получиш бял лист, върху който пишеш ежедневно. В един момент прозираш, че гумата не върши работа и че си писал с най-различни химикалки, някои по-слаби, други с дебел връх и тъмно мастило. Не си избирал ти писалките. Те сами са писали. И хубавите, и лошите спомени от теб. И добрите, и грешните съвети. Твоите примери. Това е страшното. Един ден листът ще бъде изписан, готов за четене. И пуснат. Тогава единственият начин да си бил добър творец е да не си личи почерка ти. Да не прилича на твоя лист. Да не си ползвал индиго. Разбира се, че е страшно да имаш дете.

Въпросът Какво да го правя?! започва да се блъска в главата ти от първия ден. Като топка за тенис. Първо само го гледаш. И то те гледа. Общо взето – гледате се. Не случайно глаголът е гледам дете, отглеждам дете. В по-стария български език се е използвал чувам. Но с течение на времето чуването явно се е оказало недостатъчно. После топката за тенис пак се появява. Започваш да му показваш света. Листата. Облаците. Локвите. Калта. Болката. Прегръдката. Пюрето от моркови… В началото е лесно. Достатъчно е да съзерцавате заедно. И отвреме-навреме да се прегръщате. После идват въпросите: Защо не бива да пипам играчката на другото дете? (3 г.) Какво значи, че е негова? (4 г.) Защо не може да е моя? (5 г.) Кой решава на кого да е играчката? (6 г.) Ако се бях родил той, щеше ли тази играчка да е моя? (10 г.) Кой съм аз? (12 г.) За каква играчка изобщо ставаше дума? (14 г.) Не съм ли аз играчката? (16 г .) Чий съм? (18 г.)…

Второто дете се посреща по друг начин. Няма нищо общо с посрещането на първото.

При първото се чудиш защо лекарят казва ти да го съблечеш, сякаш той не може да го направи сто пъти по-добре – нали е лекар?!

При второто се чудиш дали изобщо си е заслужавало да биеш път в задръстванията до кабинета му, при положение че вече си на път да отвориш собствен. Второто дете е друг вид страшилище. Второто дете идва с философските въпроси. Ще ти стигнат ли целувките? Коя половина от сърцето си пазиш за мен? Щом аз не съм ти, нито съм тя, нито той, как да разбера кой съм? И как да остана този?

Всеки сравнява първото с второто си дете, навярно така е и с третото. И всеки път всеки усеща, че няма право на това. Единственото общо е, че пак е страшно. Макар и по различен начин. Веднага го осъзнах, въпреки че когато ми я подадоха, тя беше рус ангел, който спи – точно като по филмите. Сериалите от 18 ч. (Все повече се убеждавам, че Семейство Адамс е един от най-реалистичните филми, които съм гледала. Жанрът на това да имаш деца е нещо средно между комедия, трилър, фентъзи, семеен, хорър. И всичко това в едно.) Този път не си мечтаех съпругът ми да е неонатолог, да му оставя бебето и да избягам с писъци. С гинеколога си. Възнамерявала съм да се върна, разбира се. Веднага, след като околосветското пътешествие приключи.

Този път не мечтаех да заменя самоличността си с когото и да е на света за 48 часа. Вече знаех отговорите на въпросите: Какво е мекониум? Колко голяма трябва да е фонтанелата? По корем или по гръб да спи? Какво означава плачът? Какво е диспепсия? Как растат зъбите? Какво е противотетаничен антитоксин? На коя страница в книгата на д-р Спок пише за варицелата? На колко години да започне да учи английски? Къде? Как се лови фея? Добър домашен любимец ли е охлюва или е по-подходящ за предястие? Коя кръвна група предпочитат вампирите? Каква е обиколката на Земята? Защо американските фермери считали каролинския дългоопашат папагал за вредител? Как се казва майката на Колю Фичето? Знаех и отговора на доста въпроси, които започват със защо. Беше много хубаво. И не по-малко страшно. Истински ужас е, когато видиш себе си в човечето отсреща. Понякога – не най-добрите си черти. Опитваш се да коригираш леко и незабелязано, все едно си художник пред вече готова картина. Ужас е и ако харесаш творението си повече от себе си и започнеш да го показваш като танцуваща мечка, да го записваш на всички прослушвания, кастинги и телевизионни състезания, за които си чул.

Ще мине много време в страх. Единственият начин да притъпим нашия е докато успокояваме техните страхове.

Страха от бурята, от светкавиците, от вещици, от учителката в първи клас, от клоуни, от насекоми, от тъмното, от Ам Гъл… Постепенно разбрах къде е грешката. В мисълта, че децата, които взимаме от болницата, са наши. Не са наши и не бива да правим Нещо с тях. Ние сме техни. Затова не съм знаела какво да правя със себе си. Сърцето ми си беше намерило друго тяло. Ето това е най-страшното от страшните неща. Завинаги ставаш пленник. Доброволно позволяваш да те опитомят. Заради цвета на житото.

И един ден, когато каже: Мамо, благодаря ти, че си се родила с този глас, с тези очи, с тези крака, с тази коса и с тези чорапи! определено е време за една бира в парка. Да го прегърнеш, да го нахраниш, да му покажеш луната, да му попееш, да го научиш да лети, накрая да го пуснеш. Като хвърчило. Да се надяваш, че няма да има нужда да се върне. И все пак винаги да държиш кутията с бисквити пълна. Какво повече можеш да направиш? И какво по-малко?