… крайно време е, какво ще кажеш?

В една стая пет на пет седим и мълчим, сякаш от това зависи движението на планетите. И се мъчим заедно в нескопосан опит да замаскираме за последно общата тъга със смях. Да се надсмеем над абсурда как така каръшки си извадихме късметите.

Помниш ли още като криви хлапета как стояхме на едни ръбовати неудобни столове точно под този прозорец? Заседнали в едно още по-ръбовато и неудобно подобие на обич. Хванати натясно: ти – непохватно четящ на глас, а аз… аз за първи път зяпаща някого в някакъв неподправен захлас.

А сега, правейки пълен кръг, се озоваваме облегнати мълчаливо на рамката на същия този прозорец, който е бил тук много преди някой от двама ни изобщо да се е появил.

Който вероятно ще си остане все същият дълго след като приключи нашето така и неслучило се „ние“. И отново през същия този прозорец виждаме как се шмугва краят. Като утро, като настинка от влезлия полъх, като уговорка, която и двамата не успяхме да спазим. Защото и двамата бяхме хитреци на дребно, когато трябваше да решаваме онези малко по-важни, малко по-големи от нас самите неща.

И затова никой от двама ни няма право да бъде изненадан, разстроен, смазан или дори разочарован. Хитрецът винаги държи брадичката високо вирната, очите сухи и усмивката „над нещата“, за да не бъде разкрит.

А и много отдавна го очаквахме този край да пристигне, не е ли така? Изморихме се от чакане. Вкопчени здраво и готови другия да уморим в това тягостно очакване да се свърши. И въпреки това, когато виждаме как наближава, ни се иска да го помолим да изчака още миг.

Сядаме на дивана, пускаме си музика, сипваме си уиски. Личи си, че някога механизмът на синхрона ни е работел прекрасно. Още повече си личи как безмилостно го е хванала ръждата. За жалост в тези наши отработени жестове вече няма нищо специално. А имаше и други дни, спомням си ясно (ти също, нали?), и в онези други дни си вярвахме взаимно, че от това няма нищо по-специално. 

Но пък всичко останало си е по старому в декора – сякаш дори предметите предчувстват, че този път не става въпрос за затишие преди буря, а за една предстояща смяна на климата. В коридора дремят десетките причини, поради които от твърде отдавна не можем да си говорим, без да се нападаме неконтролируемо. А лампите са послушно загасени, защото по-лесно се казва “сбогом” на тъмно. Винаги е така по-леко да не погледнеш някого в очите. Ние до края си останахме твърде страхливи пред тази обич.

Сковаваща и смущаваща сантименталност е цялата сцена. Но само това би могло да е подходящо за край на подобна обич. На обич, която хич не приличаше на обич.

На обич, която именно заради това нищо друго освен обич не може да е била.

Много неща ми минават през ума, разни въпроси незададени и маловажни истини несподелени. Но ако трябва да сме честни (а поне това винаги сме опитвали да бъдем) – каквото имахме да си кажем, отдавна си го изкрещяхме, останалото стоически си го премълчахме. Не мислиш ли, че има предостатъчно причини, коя от коя по-уважителни и логични, така и да не се разбрахме?

И понеже краят ни гледа в очите и ни отваря входната врата, за да излезем за последно през нея в едва разлистващия се хлад, сме най-склонни да си простим някои неща. Дори и да е за лично успокоение, дори и да е колкото да си кажем, че цялата тази банална драма не е била загубено време.

А тя навярно е била, навярно няма никакво космическо обяснение защо години наред съм ти писала стихотворения, а ти си преболедувал и наизустил каталога ми от необясними настроения. Също така никой на никого не успя да се превърне в причина да стане нов човек, но пък вярвам, че взаимно се правехме малко повече Хора.

Това като че ли е достатъчна причина да се разотиваме от тази история спокойно.

И някой ден, който сигурно е много по-близо, отколкото предполагаме, но прекалено далеч, за да го мислим отсега… Някой денотново за някого сърцето ти като камбанария ще думти.
Моето – също. И наистина нямам търпение, защото най-сетне мога да си го призная – вече не вярвам, че е възможно отново този някой да бъдеш ти.

Виж защо зимните утрини са най-хубави.

Кой заслужава да носи титлата Най-добър бар и ресторант за 2018, решаваш ти. Гласувай

Последвай ни в инстаграм.