Нещата от живота

Като малка си мислех, че поуката от приказката е – има глупави принцове, които не разбират от любов. Сега обаче мисля друго – има любов, която глупавият принц не бива да получи

„Знаеш ли приказката за Мара Пепеляшка? Това е нещо като българска версия на оригиналната Пепеляшка.Разказва се за едно момиче – Мара, което отива на седянка… дотук перфектно – българска народна приказка. Обаче! Ако Мара закъснее и не се прибере навреме вкъщи, майка й щяла да се превърне… в крава! Ужас! Въпреки че като се замисля – доста по-практично отколкото да бъде жаба. Поне ще има кой да храни децата – майката крава.

Но истината е, че като дете с добро въображение, с каквото смятам са повечето деца, това ме хвърляше в дълбока драма. Винаги си представях как аз закъснявам да се прибера вкъщи, и там в хола на апартамента ни, на четвъртия етаж, мама… беше крава! Кротко си запълваше хола по дължина, и аз не знаех какво да правя с нея… дори не знаех как ще я извеждам на разходка… нямаше как да я сваля по стълбите… Истински детски кошмар! Не исках да видя тази книжка с приказки… Богдана Трифонова, водеща на сутрешния блок на БГ Радио, актриса, майка, дете по душа и моя прескъпа приятелка.

Когато бях малка, което беше толкова отдавна, че вече никой освен мен не го помни (става за начало на приказка, нали?), се случваха странни неща. Вечер за час-два спираха тока. В началото на този така наречен режим на тока всички се сърдеха, не знаеха какво да правят с времето, в което не гледат телевизия, но постепенно стана любимия момент на целия град. Всеки си имаше ритуал по време на тъмното. Момчето на съседите отгоре свиреше на китара и понякога се чуваха ръкопляскания. Съседите вдясно ползваха времето, за да се карат. Общо взето, и двамата повтаряха едни и същи думи всяка вечер, затова ги заподозрях, че репетират пиеса. Ние вкъщи си разказвахме приказки. Дали заради тъмното, пламъка на свещите и сенките, които сами хвърляхме по стените, но тогава тези истории ми се сториха зловещи, тъжни и абсурдни.

И винаги, точно когато идваше времето за Въпроса, нещо като Но как така патицата може да изгони патенцето си само защото е грозно? идваше токът. В следващия миг всеки вече правеше нещо друго, а аз лягах да спя, но не можех. Мислех си как Снежанка пък я прогонват, защото е твърде красива.

 

Колко красив трябва да си точно, за да си останеш вкъщи?

 

Не харесвам приказката за грозното патенце. Особено краят. Грозното патенце ми прилича на момиче, събудило се след операция при пластичен хирург – вече е красива, можем да й се възхищаваме и да я обичаме. Това ли е изводът? Докато беше различно, го наричаха грозно, защото не разбираха природата му. Единственото хубаво място за мен в цялата история е описанието на къщичката, която тъжното пате среща по пътя си: Тя беше толкова стара, че се чудеше на коя страна да падне и затова си стоеше права. Ето това ми е любимият персонаж. Грозната къщичка. Нейната драма е по-смислена. Как да умреш естетично е голям въпрос. Но къщичката е епизодик и нейните терзания бързо минават на втори план.

Твърде кратко нямаше ток. Пораснах без да знам отговора на доста въпроси. Пепеляшка например още е енигма за мен. Горкото момиче има уникален номер обувки. Несъществуващ. На всички останали обувчицата била или малка, или голяма. Според друга версия на всички била малка. Какво краче трябва да е имала, за да не става на никоя друга? Търсех отговора на този въпрос през годините и попаднах на следа – ако обувката е била стъклена (както се твърди) , то тя е била специално отлята по крачето й, което автоматично я прави уникална като протеза за зъби и необуваема от друго момиче, независимо от големината на крака. Но тъй като думата стъкло на френски много прилича на думата сиво-бяла кожа, в някои преписи стъклото се превръща в кожа. Този въпрос го решихме. Останаха други. Като: сляп ли е бащата да не вижда как злата мащеха и дъщерите й тормозят собствената му дъщеря. Чудесно е, че в някои късни версии му е отредена достойна ранна смърт и неприсъствие на тормоза.

Русалката и кибритопродавачката са непознатите, за които съм изплакала най-много сълзи. Малката Русалка жертва целия си свят, живота си, гласа си, опашката си заради вярата си в любовта. Приема краката, без дори да попита какви ще са, и явно вещицата не е била твърде зла, защото според Андерсен русалката е получила две прекрасни човешки крачета. Но това дете на любовта вместо да се рее от щастие, докато разни непознати три дни ядат, пият и се веселят на сватбата й, се превръща в морска пяна. (Между другото, как три дни? С прекъсване, при което всеки си отива да поспи и се връща на другата сутрин или, за да си запазят мястото, са дремали върху другите пияни наоколо?) Какво противопоставя Андерсен на голямата любов? – чудех се в тъмното. Красива жена с глас и глупав принц?

 

Като малка си мислех, че поуката от приказката е – има глупави принцове, които не разбират от любов. Сега обаче мисля друго – има любов, която глупавият принц не бива да получи, защото няма да я оцени.

 

Затова тя се разпръсва във въздуха, във водата, в небето като позитивна енергия. Може би това е достойната участ на всяка голяма любов, за да не може да бъде превърната в минало. В обикновеност. Струва ми се щастлив този финал. Харесвам приказката. Дъщеря ми гледа варианта на Дисни и може би е по-щастлива от мен, защото не плаче накрая – Ариел и Ерик се срещат, не се разминават. Там дори няма друга жена. Няма философски въпроси. Има вилица, която русалката мисли за гребен. Горе-долу това са въпросите – вилица или гребен. Нямам отговор коя приказка е по-хубава, защото не знам коя на какво учи сърцето. Аз съм Андерсеново момиченце и друга не мога да бъда.

Постепенно с течение на времето злото в приказките е цензурирано и заменено с по-приемливи аналози за новите хора. В първите версии на Хензел и Гретел майката кара бащата да изоставят децата в гората поради огромната, застрашаваща ги бедност: Предпочитам да ги изядат дивите зверове, отколкото да умират пред очите ни от глад. Навремето, в тъмните векове това наистина се е случвало. За да не се тревожат днешните деца, че могат да бъдат изоставени, ако свършат пържолите, в новите версии майката е заменена от мащеха. (Не ми се мисли за горките втори майки, защото във всички приказки те са лоши и получават етикета злодей предварително.) В Малечко Палечко пък бащата успява да склони майката да изоставят децата, тя в началото не иска, но после, като премислила, се съгласила и отишла да си легне. Лека нощ!

Потрисащ е и образът на бащата, който иска да се ожени за собствената си дъщеря в Магарешката кожа – според народната приказка. Дори Шарл Перо, който по принцип не се отличава с особен свян, заменя неприличното му желание с това да я омъжи за глупав и грозен принц поради материални съображения – ниви, лозя, добитък.

Историите, които всяко днешно дете познава и обича, всъщност не са били създадени за детски ушички. Разказвали се в замъците след вечеря, това било ценено забавление от тънещите в лукс – аналог на днешните филми на ужасите. Кулминационният момент в Пепеляшка – описанието как, за да обуят обувчицата, сестрите кълцали петите и пръстите си с нож, а стените били изпръскани с кръв, отдавна е съкратен. (Макар че всъщност в едно от новите издания на братя Грим това отново присъства, помня – бях го взела на плажа, за да примамвам с нещо хубаво 5-годишната ми дъщеря да излезе от водата. Оказа се не съвсем плажно четиво.) Писъците на дамите, припадъците им на кулминационните места и сенките по стените правели историите още по-ценни. Ако имало и буря, моментът бил максимално подходящият за Червената шапчица.  

В оригиналната версия на приказката горкото дете на финала бива изядено, но преди това вълкът разкъсва бабата на парчета, което е подробно описано от разказвача. Последното парче баба вълкът запазва за Червената шапчица, която го изяжда доволно, без да знае какво е, заедно с чаша бабина кръв вместо вино. Ловецът е добавка. Братя Грим преценили,че версията на Перо е твърде кръвожадна и вкарали в историята ловец или дървар – при всички положения – спасител с мустаци. Имало и версия за над 18-годишни, базирана на червена шапчица – легнал в леглото – изял червената шапчица. Забавно е, че в познатия днес вариант на приказката вълкът всъщност е боа, макар никъде да не се казва направо. Той гълта жертвите си цели и после не може да помръдне, защото храносмила бавно. Другото интересно е, че бабата била болна, когато вълкът я изял, нали затова Червената шапчица отивала да й занесе питка и масълце, а накрая се казва: И двете излезли от корема му живи и здрави. Каква лечебна сила би могло да има изяждането от вълк?! Това остава неразгадано от медиците и до ден-днешен.

Относно вълкът боа този хибрид не е чак толкова невероятен. Дъщеря ми ме пита къде е пружината на тигъра от зоопарка, защото в Мечо Пух тигърът има пружина, с която отскача. Прасчо пък е малък, фин, страхлив и светло розов, как да го разпознае в угоеното, мръсно, нахално прасе от кочината, на цвят – далеч от любимия на принцесите, което прасе, разбира се, има своя чар, но той не е така деликатен.

Усмихвам се. Изрично го пиша, защото този текст може да прозвучи като… нещо средно между разсърдено и ядосано. Въображението е изключително важно умение и несравнимо удоволствие, което приказките толерират. Затова една пружина на дупето на тигъра не е кой знае какъв проблем. Но децата умеят да формулират въпроси и да търсят отговорите, докато ги намерят. Те не позволяват да ги заблуждават. Затова подсъзнателно искат всичко в приказката да е истинско. Или поне разказвачите да са се постарали да изглежда такова.

Помня, че нещо относно Спящата красавица ме тревожеше – ако 100 години е спала и не е мила зъбите си, не е ли ужасно да се събуди и да установи, че току-що я е целунал принц, (пък и обущар да беше)!?  При Братя Грим тя се събужда от целувката на принца, но в стария вариант на Шарл Перо още несъбудила се принцът я обладава и тя зачева близнаци. Което принципно не е много, много нормално. После отвежда и тримата в замъка на майка си, която е кралица човекоядка. Когато на принца обаче му се налага да замине на война, майка му решава, че е дошъл моментът да изяде принцесата с двете ѝ деца. Чудела съм се дали човекоядците ядат хората с гарнитура – с пържени картофки например. За щастие се намесва икономът на двореца, който поставя на мястото на майката и децата една коза с двете ѝ малки козлета. Така успява да измами злата кралица (която очевидно не може да различи снаха си от коза). Лично аз разбирам братята, които са спестили на принцесата мъките, а на кралицата унижението от глупавата грешка.

Друг неясен и до днес момент за мен е решението на джуджетата да сложат Снежанка в стъклен ковчег, тъй като те я мислят за умряла, а това означава, че скоро гледката няма да е така красива. Малко странен  ми  се вижда и принцът, който забелязал, че е умряла, но не се сдържал да я целуне.

Повечето хора се сдържат да целуват мъртви непознати. Обратното си  има диагноза, която започва с не-.

Огромна мъка ми беше онази награда, която получава доброто момиче във Вълшебници – всеки път щом заговори от устата й да падат скъпоценни камъни и златни монети. Що за награда! Да не можеш да кажеш дума, без да ти се наложи да извадиш нещо от устата си. Добре, че измислиха Скайп. Тъжно е хората да искат да си говорят с теб не заради мислите в главата ти, а заради парите в устата ти. Разбира се, златни монети е по-добре от гущери и жаби, но така да се каже наградата е била просто по-малкото зло.

Много тревожни са ми приказките, в които някой е голям колкото палец – и Малечка Палечка, и Малечко Палечко са ме ужасявали вместо да ме умилят. Чудех се… когато Малечко Палечко разбира пъкления план на родителите си да ги изоставят в гората, той отива до реката и пълни джоба си с малки бели камъчета, нали? Имайки предвид, че той е описан като малко по-голям от палец, значи и панталончето му е мъничко, а джобчето – още по-мъничко. Е, колко малки бели камъчета би могло да побере това джобче? – питах се притеснена, че тези камъчета за каквото и да са, няма да са достатъчни. После когато децата се върнали у дома, въпреки че разбрали, че родителите им не ги искат, добрите хорица много се зарадвали да ги видят – цитат. Всички в приказката са объркани. Човекоядецът не по-малко. Той въпреки че яде хора, има жена и седем дъщери. Колко ли му се е искало да хапне някоя в тези бедни времена, в които родителите оставят децата си в гората… А дъщерите му са описани като още малки, с хубав цвят на кожата, защото ядели прясно месо като баща си – как да не станеш човекоядец от суета? След като великанът убива погрешка седемте си дъщери и ги натъпква в чувал, възниква въпросът – ще ползва ли той за гощавката на приятелите си великани вече така или иначе убитите си дъщери, или не. Какво е той повече – баща, човекоядец или любезен домакин? И по-важното – герой ли е Малечко Палечко, след като се връща в дома на великана и измамва единствения човек, който е постъпил добре с него в цялата приказка – жената на великана. Не стига, че тя приютява момчетата, за да не ги изядат вълците, укрива ги, лъже съпруга си, жертва дъщерите си, а накрая Малечко Палечко я измамва, взима й всички им богатства и се връща вкъщи победоносно. Горката женица.

А Дядовата ръкавичка? Как измамно весело се ниже текстът, без намек за фатален край – в ръкавицата се мотаят весели животинки – лисица, мишчица, вълк, мецана, зайче в мир със себе си – никой никого не изял, и накрая наминал дядото, намерил си ръкавицата, взел една тояга и убил цялото веселие, занесъл кожите на бабата, за да стане по-кръвожаден финала, а тя – доволна. Гадна баба. Ето затова искам да стана дядо някой ден, когато порасна. (Това не е ли добър финал на приказка?)  Като алчната баба от Златната рибка… съвсем да се откаже човек от пола си на стари години.

Ето откъде бил страхът ми да остарея – ще се превърна в баба – някоя баба от приказките, която тормози дядото, или в най-добрия случай – в баба Цоцолана – дебела, в баба Яга – зла, в баба Марта – сърдита, единственият шанс ми е да заприличам на Али баба.

Това не е някакъв бунт срещу приказките, нито пък забележки към Шарл Перо и Братя Грим, още по-малко към Андерсен, той ми е любимият от четиримата. (Ако харесвах най-много Братя Грим, нямаше да знам кой брат ми е по-любим от двамата – Якоб Людвиг или Вилхем Карл.) Но колко лесно се връщаме в тъмните средни векове, достатъчно е само да спре тока. Ако изгасим лампата, веднага се появяват всички демони от приказките. Нерешените от векове въпроси. Не пазим ли ужаса вътре в нас като домашен любимец, с когото не можем да се разделим, колкото и големи да ставаме?! Децата се страхуват от тъмното, защото не знаят какво има там.

Винаги съм обичала приказки – заради мелодията в тях, заради утешителната победа на доброто. И заради старото усещане, че когато ти четат приказки, под одеалото е топло и има кой да те прегърне. Искам някой да ги пише, а аз да ги чета. Дори да са тъжни. Може и малко нелогични. Дори поуката да е спорна и да се променя с възрастта. Съжалявам, че тези разказвачи отдавна са мъртви. Но пък се надявам, че някой ще ги целуне, те ще се събудят, ще си измият зъбите и пак ще пишат приказки.