Нещата от живота

Аз исках теб, а ти пък джаз

„ДжазА ни събра, нали разбираш, ходим по еднакви места, допълваме изреченията си“, отсича тя на стола до мен в офиса, ни в клин, ни в ръкав, докато аз обяснявам как съм си забравила портмонето вкъщи. След два часа минавам покрай нея и чувам, понеже звукът на слушалките й е надут до краен предел, една позната мелодия „Просто бях във джазааа, а ти ме отрязааа“. Замислям се за разликата между двата типа джаз.

За да не оставям да прелитат през главата ми прекалено много мисли, набързо вземам палтото от закачалката и се запътвам към нас. Нямам късмет обаче – звънва телефонът, с онази мелодия, добре позната, когато си слагаш различни мелодии за различните хора.

„Здрасти. Той искал да сме само приятели, не търсел сериозна връзка в момента, не бил на този етап от живота си. Все пак спах с него, просто нали се сещаш, онези сини очи, онзи контрабас, на който свири в свободното си време, онзи Синатра, онази синя мелодия на Майлс Дейвис и онзи тънък привкус на фънк, едва подаващ се между пръстите му. Той целият е някаква загадка на нивото на Петата симфония.

Не, не е заради външния вид, повярвай ми, друго е. Има някаква връзка между нас, на едно ниво, което не искам да забравям. Гласът му не е басов. Не сме правили секс на пианото у тях. Не е пускал нито една сълзлива плоча на грамофона, а може би не съм била достатъчно специална, за да го направи. Някои хора просто ти действат.

А явно четири години в Музикалната академия определено действат на някои.

– Не мисли за това сега – опитвам се да прозвуча успокоително и тъкмо да кажа някоя битова фраза от рода на „да се видим довечера след… тя продължава:

Не, не мисля, че има друга или че се е възползвал от мен. Просто самото му присъствие промени въздуха и лекотата, с която те гледа в очите и ти казва: „Не искам повече да имаме нищо общо“, и тя ми подейства. А аз вече си мислех как ще се преместя във Финландия, където той свири, и ще съм от онези момичета от невероятните истории, за които само си чувал, но никога не си виждал – приятелка на твоя приятелка.

Чипът на входната врата на панелката не прави хубав контакт заради неплатени такси вход или недоизказани желания за смяна на квартирата. Звъня на единствения човек, който има копие от същия този ключ, дадох му го временно, докато е в България, за да има къде да отседне. Палтото вече малко ми натежава, но е един от онези смразяващи дни на януари, точно след нова година.

В асансьора сме и се замислям за неговите пръсти. Подава ли се наистина от тях щипка фънк. Буквално ли му стоят тирантите. Прави ли разлика между Онзи и Неговия и джаз. Изпълва ли въздуха на тесния асансьор с нещо различно от черната версия на парфюм.

Смразяващи ли са очите му, или напротив – топли и от тях да лъха на океан. Поглеждаме несъзнателно и двамата в огледалото и се замисляме, неволно, колко хубава двойка бихме били, имаме сходни черти на лицето. Някога вярвах, че трябва да си „отивате“, за да може на семейния портрет вкъщи гостите ви да се възхищават ли, възхищават на черно-белите ви прилики.

Точно като хора, които се познават отдавна, между нас вирее някаква особено форма на обикновеност. За мен той не е Петата симфония, не е никаква версия на един от онези негри със соул гласове. Знам как си връзва обувките, по колко пъти заключва вратата, как се оправя с посоките на улицата – с питане или по карта. Нямам против да го деля и много добре знам коя мелодия ще си тананика, защо барабани с пръстите си – защото има тик, или внася някакъв смисъл.

Той сяда на дивана и включва само нощната лампа у нас. Зад гърба му виси един от онези надписи, които обичам да слагам в рамки у нас. „Вярвай“, стилизирана, в няколко варианта.

„Вярваш ми достатъчно значи, за да ми дадеш този ключ и да звъннеш на мен, а не на гаджето, мислех, че и той има ключ, все пак сте заедно от две години, поне толкова казва статусът във Фейсбук.“

Отговарям му едносрично, изобщо няма смисъл да се оправдавам за това, как живея живота си. Много добре знам как според него би трябвало да го живея – по кораби и заведения, скъпи рокли и забележителни господа до мен.

„С тази твоята приятелка нищо не стана и трябваше леко да й обяснявам как стоят нещата.“

Кимам.

„Виж, ако все пак решиш, ела във Финландия. Ще ти изпратя билет, ще ти намеря временна работа. Трудно ще я забравя онази нощ на рояла у нас, колкото и далечно да ти се струва все на теб. Не съм чак такова леке – издишва дима и поглежда с очите, изглеждащи сиви на тази светлина.

Замислям се за момент, но не се поколебавам. Светвам светлината на единствената стая у нас. Оправям двете отделни легла, казвам нещо за това, в колко трябва да станем утре за полета. За мен той отдавна не е Джазът, а може би съм минала на по-слаби варианти на същия този стил музика. Въпрос на чест, както обичам да казвам, онази, която ще ни погуби и ще ни покаже „правилния“ (според майка ми).

По пътя за работа на следващия ден отново същия разговор заглушава I wonna be yours на Arctic Monkeys. “Не мога да повярвам как ме отряза. Сигурно вече слиза от самолета, чакай да видя колко е часът. Впрочем каза ли нещо той за мен“ – с надежда изхлипва тя по телефона.

Прекрачвам прага на офиса.

„Разделихме се! Взе си кучето, върна ключа от нас, върна ми и билетите за онзи концерт на Хилда…“ – казва колежката и с отчаян поглед поглежда към Youtube, за да увеличи звука на Слави. Нека ме боли.