С много любов за една тема, която е все по-малко табу

„Осиновени истории“ (изд. „Труд“) е една от най-важните книги за годината, заявих го дори преди да я прочета, но след последната страница отново мога да го потвърдя. Бела Чолакова е събрала 21 истории, всяка различна от другата, но в същото време общото между тях е, колкото и клиширано да звучи, емоцията. Тя завладява не само главните действащи лица, но и читателя, защото пред него се разкрива за пореден път твърдението, че нищо не е само черно или само бяло.

Бела е журналист и пише по темата за осиновяването от 13 години. Не е осиновена, не е осиновител и съм много съгласна с нея, че няма нужда да си лично засегнат от дадена тема, за да направиш нещо по въпроса.

Някои каузи, както сама казва в предговора, са важни за всички, а да се бориш само за собствените си цели е прекалено удобно. В „Осиновени истории“ липсва сензационността, жълтата новина, кресливото заглавие, което гони трафик. Тук са събрани човешките истории по един топъл и хубав начин, също тъжен и объркващ на моменти. Има снимки, имена, анонимност, има я гледната точка на осиновените, на осиновителите, но и на биологичните родители, които често никой не иска и да чуе.

„Раждането е един биологичен процес, който не е водещ. Понякога нашите деца се раждат далече от нас и е наша мисия да ги намерим.“

Съвсем доскоро темата беше табу, колкото и странно това да звучи днес. Да вземеш дете от институция бе някакъв тайнствен процес, за който се знаеше само, че е много сложен. За осиновените се дочуваше, че са проблемни, а за биологичните майки – уличници, които са си оставили децата. Тук-таме всеки е знаел за този или онзи, че е осиновен, но често самото дете няма представа и научава по болезнен и травмиращ начин, затова и темата за създаването и поддържането на тайната е толкова застъпена в „Осиновени истории“.

Книгата на Бела е страшно важна, защото говори за травмите на всички замесени, показва и жестокостта понякога на лелките в детските градини, които се отнасят по-различно към осиновените, както и всички останали – от децата до съседа, един малък хор от несъобразителни и груби гласове, които ръсят сол по отворените рани.

„Аз лично реших да търся едва след като получих пълна подкрепа от майчицата ми, която винаги си е представяла как някой ден ще си намерим биологичните майки и ще станем едно още по-голямо семейство. Заедно с нея отидохме в съвета, където би трябвало да се пази съдебното решение. Там ми се скараха: „Как не ви е срам да търсите произхода си, не стига че сте осиновена, а и влачите тази женица с вас. Това се казва храни куче да те лае“. Много се разстроихме и двете и дълго плакахме на пейките пред общината. А аз не търсех нови родители, имах си, просто исках да разбера какво може да се е случило в живота на един човек, че да изостави бебе.“

Един от призивите на „Осиновени истории“ е да се промени член 105 от Семейния кодекс, което ще помогне на осиновените да разберат повече за своя биологичен произход, без това да води непременно до разкриване на информация за биологичните родители, като имена, адреси и т.н., освен ако те не са пожелали. Нелепо е да нямаш право да разбереш каква наследствена обремененост носиш и да се притесняваш за собствените си деца след време, както и е редно всеки да знае дали има братя и сестри. В други държави в течение на времето оставилият дете в институция може да промени решението си и да се откаже или съгласи да се свържат с него. В момента е пълно с хора, които се търсят, но законовата рамка не позволява на хората да поискат или получат прошката, от която се нуждаят.

„Осиновени истории“ е честна книга – тя не поставя на пиедестал осиновителите, те не са паднали от небето ангели, но и биологичните майки не са чудовища (прочетете историите им и кажете после дали не ви се е свило сърцето за всичко, което са преживели, и белега, който носят цял живот), а осиновените са деца като всички останали. И когато имат например бурен пубертет, това не е причина да бъдат разсиновени – тема, засегната към края на книгата, една безпрецедентна възможност да вземеш дете и после да го върнеш обратно. Понякога се случва жена да върне малко момиченце, защото не се разбирало с кучето ѝ. Примерите в книгата, интервютата, историите, всичко е много емоционално и наред с зашеметяващата жестокост има двойно повече място за любов.

Ще завърша с още един цитат от книгата, който казва всичко, което е важно и на което непременно трябва да се обърне внимание:

„Точно затова решихме да създадем Българската асоциация „Осиновени и осиновители“, за да можем да предоставим натрупания с много мъки опит на тези, които сега тръгват да търсят произхода си. Борим се за усъвършенстване на законодателството и практиката в България по отношение тайната на осиновяване, за изграждане в обществото на цивилизовано отношение към осиновените и осиновителите. Защото за съжаление за много от хората темата за осиновяването все още е пикантна, все още е извор на клюки. А тя всъщност е извор единствено на безкрайна обич.“

Виж равносметката ни за най-четените книги на 2018.

Виж какво четохме миналата седмица.

Последвай ни в инстаграм.