Автобиографията на една българска легенда

„Христо Стоичков. Историята“ е голяма книга. Защото биографичните книги на големите хора са такива. Разказан е животът на човек, за когото няма мерни единици, които да го опишат. Не са нужни числа, които да го характеризират: ръст, килограми, брой голове, асистенции, награди, трофеи. Биографичните книги на подобни хора трябва да могат да издържат теглото на толкова голямо име върху тях.

А името е Христо Стоичков. Останалото трябва да бъде само разказ, който води читателя през времето. И тази биография е написана точно така:

увлекателно и леко, звучаща откровено и разказваща безбройните малки истории, превърнали нашето момче Христо в познатия на цял свят Христо Стоичков.

Знам, че едни ще се съгласят с мен, без дори да са разгърнали книгата. Други ще ме заклеймят дори пак без да са прочели историята, разказана от Владимир Памуков. Това няма значение – и едното, и другото е неизбежно следствие от това да бъдеш на върха.

Искам да разкажа обаче моята история със Стоичков, човек, когото и до днес не познавам лично. През април 1994 г. се оказах студентка в Политехниката на Барселона за шест месеца – бях на обмен, за да правя дипломна работа. Бях завършила Френската гимназия в София, която „преди демокрацията“ беше 9 ЕСПУ с преподаване на френски и испански език. Аз бях от „испанците“. В института в близкото до Барселона градче Тераса нямах проблем да говоря кастилски. Но на улицата и при събирания местните невинаги бяха дружелюбни, ако не използвах каталонски. Той е доста различен език и до днес го разбирам само по аналогия с френски и кастилски. Всичко се променяше обаче след сакралния въпрос: „Откъде си?“. След отговора ми лицата грейваха, ръцете се протягаха към мен и изречението беше все едно и също: „Българка? Естойков? Ти познаваш ли Естойков?“. Изведнъж проблемът с кастилския отпадаше, бяха готови да общуват с мен на какъвто и да е език, стига да си говорим за Стоичков.

Барселона живееше с дрийм тийма. Барселона живееше заради дрийм тийма, пееха в ритъма на дъха на играчите, ежедневието на хората зависеше от това, кога играе Барса.

Футболистите бяха синове, внуци, батковци – идоли на барселонци. Mes que un club(Повече от клуб). Така е. Отборът не се състоеше от 23-ма играчи и треньорския щаб, а от милион и половина души, населението на града. Отборът беше биещото му сърце. А една от най-силно тупкащите части бе тази на Стоичков.

Стоичков беше онази парола, с която аз самата отварях врати и хората, с които общувах, ме приемаха мигом като част от себе си, част от семействата си. Дошлият от България по времето, когато Стоичков излизаше на Ноу Камп, беше минимум негов братовчед. Питаха ме за Стоичков, а аз съжалявах, че не знам кой знае какво, да не кажа почти нищо. Накрая обаче се обединявахме около констатацията, че е голям футболист, и се чуквахме с чаша тинто или кава.

Работех в компанията на студенти и изследователи от различни страни. По време на Световното в САЩ не гледах мачовете – смятам себе си за изключителен карък: когато гледам, „нашите“ падат. Ако не гледам – печелят. Разбрах, че сме победили Мексико, защото мексиканецът Давид не ми каза „Hola” на следващата сутрин, а половината институт се изсипа да ме поздравява за успеха на „нашите“. После знаех, че Германия е непобедима, и пак не гледах, но на другия ден германците Георг и Арнт ми стиснаха ръката. Макар да ги беше яд.

Излишно е да казвам, че

каталонците около мен ликуваха, когато България стигна до четвъртото място в света. България заради Стоичков се беше превърнала в близка страна. Ние се прегръщахме, пеехме, хората ме сочеха: „la búlgara”, а аз знаех, че всъщност казват „Стоичков“.

Но това за всички ни беше достатъчно.

Радостина А. Ангелова жонглира с различните роли също толкова добре, колкото с думите -тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания и САЩ. Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку. На читателите Радостина е позната като най-лиричния автор на романи В изящната ѝ проза се вплитат чувствена поезия, вълнуваща история и сюжети, вдъхновени от най-красивите места по-света – Виена, Барселона и София. През декември 2018 предстои да излезе шестият ѝ роман "Бал в Мулен Руж", в който пътищата на героите минават през Париж от 1905, Версай и Родопите от 2018.

Виж защо декември не е време да си сам.

Прочети последното произведение на Захари Карабашлиев.

Последвай ни в Instagram.